"Ком - Емине" 2018 - Едно вълнуващо преживяване

Предистория

Ком-Емине. На пръв поглед само две имена, но всъщност те обхващат страната ни от край до край през енергичния гръбнак на Стара планина. Това е най-дългия маркиран туристически маршрут в България, разделящ я на две почти равни части, част от международния маршрут Е-3 или просто Пътеката…. Вярвам, че няма български турист, обичащ планината, който да е  равнодушен и да не изпитва страхопочитание, амбиция или поне малко желание да измине този легендарен маршрут. За него е писано много и вярвам, че ще се пише още много и в бъдеще, защото  той е една истинска магия. Магия която погълна и мен, и която стана част от ежедневието ми през последната година.

В следващите няколко реда, ще се опитам да ви разкажа за нашето приключение Ком-Емине 2018г., подготовката за него, екипировката, новите страхотни запознанства по Пътеката, красивите гледки, емоциите и трудностите, които изпитахме аз / Тошко на 40 г./ и моя съмишленик в това начинание.Той се казва Гинчо и е на 41г. Сродени сме, но аз го чувствам по скоро приятел, тъй като сме такива повече от 25 години. Но да не изпадам в тези подробности. Целта на пътеписа ми е да помогна доколкото мога с полезна информация на тези от вас, които все още се колебаят  да тръгнат по този маршрут,  на тези които вече планират преминаване по Пътеката, както и да се върна още веднъж мислено на нея и в съзнанието ми да изплуват отново онези красиви гледки на които се любувахме през по-голямата част от прехода и които се опитах да запечатам в съзнанието си и с камерата на телефона…..За самия терен на маршрута нямам намерение да изпадам в подробности, защото от една страна е трудно да се опише маршрут от близо 650 км, а от друга страна е препоръчително всеки един, който има намерение да тръгне по Пътеката да се сдобие най-малкото с пътеводителя на ТД „Ойларипи”, където има много полезна информация, за денивилацията, отделни етапи  в часове и местата за подслон по Пътеката.

И така,….желанието  ми да направя този преход се роди преди около 4-5 години, когато разбрах за движението „Покорител на 10-те планински първенци”. Първоначалните ми планове бяха в рамките на 5-6 години да успея да ги изскача, а след това като един своеобразен бенефис да се опитам да направя „Ком-Емине”. За съжаление до миналата година успях да изскача само три от тях /Ботев, Вихрeн и Богдан /, по време на слизанията от които изпитвах много неприятни болки в коленните стави. Знаех много добре на какво се дължат и по препоръка на един доктор ортопед трябваше да се въздържам от такива натоварвания. Да ама не. Трудно може някой да ме откаже от нещо, което ми е влязло в главата,  да не говорим пък,  когато се отнася за ходене в планината която ме привлича от дете като с магнит. Та след кратка равносметка  и проста аритметика в предвид на темпото, с което покорявах „Първенците” осъзнах, че това мое минаване по „Ком-Емине” може да се отложи доста дълго във времето, а до тогава…. я камилата, я камиларя...с тези кекави колене. И така излежавайки се в един неделен следобед в средата на м. ноември 2017г. реших да потърся някаква информация от чисто любопитство за прехода „Ком-Емине”. Интересуваше ме основно нужната екипировка и тогава попаднах на пътепис на Ивайло Киров, в който описва подготовката и преминаването си по маршрута през 2015г., което за мен е страхотно постижение, с което го поздравявам. Пътеписа е пълен с полезна информация /плюс актуализирана водна карта/, така че който желае лесно може да го открие…След прочитането му в мен трайно се запали желанието за преминаването по Пътеката и то възможно най-скоро. Тази идея, както вече споменах по горе, стана част от ежедневието ми. Започнах живо да се интересувам за прехода и да чета всичко, което намерих в интернет. Изчетох всички пътеписи до които се докопах, като може да се каже, че от всеки един черпих полезна информация, която наистина ми беше от полза по време на прехода. За което благодаря искрено на авторите им. Не мога да не спомена пътеписите на Тито, Николай Николаев и Боян Дойчев, които са много мотивиращи и страхотни за четене. Адмирации за Вас момчета. Изключителни сте. Изгледах всички клипчета и видео дневници качени в ю-туб по темата.Някой дори по няколко пъти. Да не пропусна, че се сдобих и с пътеводителя на ТД “Ойларипи”, който също е много ценен от към информация, илюстрации и графики. Какво да ви кажа, бях погълнат от тази идея и по едно време имах усещането, че вече съм го минавал няколко пъти този маршрут, без да бях стъпвал по него. Изключвам ходенията ми с кола назад в годините до местността „Агликина поляна” и изворите на р.Луда Камчия.  С тази моя идея явно успях да заразя Гинчо и още един приятел Стефко, който за съжаление по-късно отпадна от групата поради невъзможността да ползва по-дълъг отпуск. Може да се каже, че това беше теоретичната част от подготовката ми, докато чаках с нетърпение да дойде пролетта и да започна да обикалям по пътеките на Сливенския балкан, които наистина предоставят страхотни възможности за подготовка, красиви гледки и исторически места…Обикалянето ми по тях започна в средата на месец март 2018г. и продължи близо три месеца, през които не пропуснах през един от двата почивни дни да съм из планината. Трудността и километрите на всеки следващ поход се увеличаваха с напредването на времето. Не мога да пропусна да не спомена прехода ми от гр.Сливен до изворите на р.Луда Камчия и обратно воден от желанието  да стъпя на Пътеката….Успях, но на цената на доста умора и подбити крака, защото голяма част от него минах по асфалт и каменист път на връщане през яз.Асеновец. Сумарно минах около 50 км. за около 15 часа и бях като разглобен. Тогава си дадох и трезва представа какво по всяка вероятност ни очаква на самия преход. Тук е мястото да отбележа, че докато аз се готвих из сливенския балкан, Гинчо се подготвяше по пътеките на Витоша и Мургашкия дял на Стара планина. Обменяхме постоянно впечатления за подобряване на физическата ни подготовка, екипировка  и предстоящи нови преходи. Като цяло здраво се потрудихме за да придобием увереност в собствените сили – много важен фактор за успешен преход.

Пропуснах да отбележа важен факт от подготовката, без който може би сега нямаше да споделям всички тези спомени и преживявания по Пътеката, а именно че през месец февруари посетих ортопедичния  кабинет на д-р Крумов в гр.Стара Загора, на когото разказах за моите бъдещи планове и болежките , които ме мъчат при слизанията. Изписа ми „пиаскледин”, ефекта от който надмина и най-смелите ми очаквания. След приема му по време на подготовката подложих коленните стави на доста сериозни изпитания, които издържаха и това ми даде допълнителна увереност, че наистина мога да започна успешно прехода през лятото, а ако е писано, защо и да не го завърша.

Финала на нашата подготовка решихме да поставим в началото на месец юли с качване до вр.Ботев през х.Рай, нощувка в спалнята на върха и слизане до гр.Карлово през х.Васил Левски. Речено-сторено. Това беше и една генерална репетиция с пълна бойна готовност откъм екипировка, както и заявка за предстоящия ни преход. С други думи да си станем по близки с планината, по чийто гръбнак имахме желание да минем от вр.Ком до нос Емине. Надявахме се на хубаво време, но както знаете едно е ти какво искаш, друго е планината какво мисли. С няколко думи….не валя само докато стигнем х.Рай по обяд и за час, два преди залез слънце. Дъждът спря на следващия ден, едва когато стъпихме на новоизграждащата се главна улица в гр.Карлово. Най-ценното от прехода бе запознанството ни с хижарката на Ботев, Олга, сина й Сашо и хижара Вальо от заслон Ботев, което беше ключово по време на самия преход „Ком-Емине”, но за това когато му дойде времето.

За начало на нашето тръгване по Пътеката се спряхме на датата 03.08.2018г., поради неотложни лични ангажименти, което се оказа по-късно много печелившо от към хубаво време.  Оставаше ни да изкараме по едно море със семействата и да чакаме заветната дата. Аз с моето семейство почивах в гр.Созопол. И може ли някой да се сети каква беше гледката от терасата ни…., ами  разбира се  Бургаския залив и нос Емине в далечината. Не можех да откъсна очи от него и мисълта дали наистина ще успеем да го достигнем не ми даваше покой.

Връщайки се от морето открих в интернет групата Ком-Емине , към която се присъединих. Следях с интерес всичко, което се публикува и споделя. Повече от информацията бе от колеги, които бяха вече по Пътеката и на които искрено съчувствах за лошото време /вятър, дъжд и много кал…/В групата случайно се запознах със Стефан Костов, невероятен младеж. От приказка на приказка му предложих, когато минава през прохода Вратник ако има нужда от нещо да се обади и да му го занеса. Знаех, че е на х.Тъжа и от прочетеното за „Ком-Емине” знаех колко дни са му необходими за да пристигне до Вратник. След като предвидените дни отминаха, та и още няколко отгоре си помислих, че е преминал и заминал. Но грешах. Съвсем ненадейно на 28.07.2018г. след обяд ми писа, че мисли да нощува на местността Агликина поляна и ако искам да се видим. Много се зарадвах и отидох да почерпя информация от извора. Стефчо беше преживял не малко премеждия, включително и здравословни проблеми заради лошото време, които го бяха забавили и което още повече ме накара да се вслушам в написаното в пътеписа на Ивайло Киров : „Подготовката за един подобен преход, трябва да е същата както при тръгването на война, с респект, страх и абсолютна увереност във всяко едно действие…”. Доста си поговорихме със Стефчо, който ми даде много ценни съвети, за които съм му много благодарен и след като си пожелахме взаимен успех по Пътеката се разделихме.  На по-късен етап, по време на прехода ни го ползвах няколко пъти като жокер-обади се на приятел, на които винаги откликваше.

Оставаха няколко дни до началото, в които трябваше да направим много прецизен подбор на вещите които ще вземем, за да може раниците ни да са колкото се може по-леки. Не че успяхме, но поне опитахме….Раницата без водата тежеше 12,7 кг, а аз 74,7 кг. Успях да сваля точно четири кг. по време на подготовката си и се чувствах в отлична форма.

Ето в няколко снимки и всичко, което взех със себе си:

      В последствие се оказа, че съм използвал почти всичко взето от мен, с изключение на тънките ръкавици, бинтовете, марлите, вазелина / предвиден за мазане на краката в случай на дъждовни дни /, ентерола, еспумизана, фолиото и малкия телефон.

Плановете ни бяха да го изминем за около 18 дни, без да гоним рекорди и да си даваме много зор, да се любуваме и наслаждаваме на красивите гледки. Или казано по друг начин да си доставим истинско удоволствие. Най-важното бе да се опазим от травми  и през първите дни натоварването да е  постепенно и така телата ни да влязат в работен режим „Ком-Емине”. Знаехме много добре, че сме положили много усилия в подготовката си, предполагахме какво ни очаква, без да си правим илюзии и че няма да ни е никак лесно. За сметка на това имахме подкрепата от страна на нашите любящи съпруги, пари, дълги отпуски, прогноза за хубаво време и огромното желание да стигнем пеша до морето. Какво му трябва повече на ком-еминееца….?

Нулев ден: Пътуване до София, до х.Ком, преход х.Ком - връх Ком -проход Петрохан

Мъгла, вятър, първи километри и богато угощение.

И така дойде толкова дълго чакания ден. Събуждането  беше в 05.00 часа, за да мога да си хвана автобуса в 06.00 часа за гр.София, където беше срещата ми с Гинчо и транспорта, който трябва да ни откара до хижа Ком. Изпратихме се взаимно с моята съпруга Ели, която по същото време тръгва всеки ден за работа. Имах голямото желание да ме придружи при осъществяването на тази моя мечта, но и двамата бяхме на ясно, че за толкова дни това не и е по силите.Всеки ден се чувах с нея и тя беше в течение как се движим. А също й изпращах снимки, с което я правих съпричастна към прехода.

В гр.София бях около 10.10 часа. Интересното бе, че се чувствах много спокоен, без капка вълнение и всичко се случваше някак от само себе си. Няколко минути след това пристигнаха Гинчо, сестра ми и Дилян, който трябваше да ни откара до хижа Ком. Направихме си снимка за спомен. Взехме си довиждане със сестра ми, а тя на свой ред ни пожела успех.Беше уверена в него и не се съмняваше в нашите възможности. Е с такава увереност как, да не го минеш  „Ком-Емине”

На прохода Петрохан бяхме около 12.15 часа.Отбихме се до „Творческа къща-Петрохан”, където имахме направена резервация и си оставихме раниците.Взехме само щеките си, гетите и връхни якета, защото си беше студеничко от гъстата мъгла, а и прогнозата не беше много стабилна. Стигнахме до хижа Ком  около 13.20 часа. Времето беше облачно и влажно. Решихме да обядваме и чак тогава се разделихме с нашия шофьор-ятак Дилян. Преди това поставихме и първият печат в паспорта, издаван от ТД „Ойларипи”, с който се удостоверява успешния преход и в 14.15 часа бяхме на изходна позиция за връх Ком.Нямаше лъжа и измама.

Предстоеше ни сравнително лек преход до върха и след това до прохода Петрохан и то без раници / тактика /. Качването е леко стръмно, но без раници е  бързо. По пътя подминахме един колега, който също беше към върха. По късно се запознахме.Казва се Георги от Пловдив, благодарение на който имаме общи снимки с Гинчо на вр.Ком. Излизайки на билото видимостта беше ограничена и не се виждаше върха.Тогава за първи път влезе в роля и навигацията.Бяхме се подсигурили с gps „Гармин”, който сравнително рядко използвахме,офлайн приложенията „Orux Maps” и „Maps.me” /най-често ползваното от нас при нужда, а дори не влизаше в сметките ни /.Мъглата беше гъста, а желанието да стигнем до върха голямо. В един момент пред нас изплува паметника на Патриархът на българската литература – Иван Вазов. Бяхме на върха в 15.40 часа, началото на нашето голямо приключение и същевременно изпитание. Вятъра беше силен и благодарение на него на моменти мъглата се разкъсваше и се появяваха гледки към град Берковица и на юг от върха.Успя дори и Слънчо да пробие за кратко, като че ли да ни поздрави и да ни окуражи в нашето трудно начинание. Останахме около час на върха, през което време направихме завидни фотосесии, записахме се в тетрадката и си взехме задължителните ритуални камъчета. Освен за нас, взехме и по чифт камъчета за съпругите, децата и по един за резерва. Добре, че навреме се сетих да сменя моите с по-малки, защото първия избор беше в момент на еуфория, за която щях да си спомням до морето заради тежестта на раницата.

И така….започваше нашето приключение „Ком-Емине 2018”. До морето ни деляха някакви си около 650 км. по билото на Стара планина, която своеобразно приличаше на море от планини. Снимахме се за последно, пожелахме си хубаво време, КУРАЖ и сили които да не ни напускат, прегърнахме се братски и потеглихме. Осъзнавах, че мечтата вече се сбъдва, че с всяка измината крачка си по-близо до осъществяването й. Чувство, което трудно може да бъде описано с думи. На разклона за х. Ком се разделихме с Георги, който също ни пожела успех и тръгна към хижата, а ние към прохода Петрохан. Малко по-късно се сблъскахме и с първите горски плодове  по маршрута: черни боровинки и малини. Сблъсък който се повтаряше почти всеки ден по няколко рунда, като краен победител винаги излизаха горските плодове. Уникални…толкова вкусни и толкова едри. Не може човек да им се насити. Така беше и с къпините в Източна Стара планина. Със сигурност и те / горските плодове / имат вина за дългите часове преходи и някои от закъсненията ни по време на прехода. Около 19.30 часа без да бързаме много, много бяхме вече при раниците си. След топлия душ слязохме да вечеряме, а леля Радка ни беше спретнала чудесна вечеря.Освен нас нямаше други гости.Погледахме малко телевизия и се качихме в стаята да почиваме. 

 

Ден 1-ви: Проход Петрохан - хижа Пробойница - с.Губислав - с.Гара Лакатник

Уникални мекици с боровинково сладко, първо объркване, ароматни малини, каменист път и асфалт.

 Сутринта не бързахме да ставаме, защото знаехме че ни престоят около 26 км. преход за деня.За закуска леля Радка беше направила уникално вкусни мекици, които в съчетание със сирене и домашно приготвено боровинково сладко бяха закуска мечта. Ако не ни чакаше път със сигурност щяхме да ги изядем до последната, а те никак не бяха малко. Но пък тогава нямаше да останат за Яни и Събина, за които още не подозирахме, както и че съдбата е отредила да се засичаме по Пътеката и да завършим заедно прехода, но всичко по реда си…..

Със закуската леля Радка ни даде и суха храна за обяд, което влизаше в цената с нощувката.Като цяло много уютно и гостоприемно място, което горещо препоръчвам.И така, след снимка пред мястото където сме пренощували, което ни стана и традиция в 08.15 часа потеглихме от прохода Петрохан като времето обещаваше да е ясно и слънчево. До хижа Петрохан стигнахме по асфалта, като по този маршрут се оказа, че сме избегнали мочурищата по пътеката от „Царската чешма” до хижата.След това постепенно започнахме да вдигаме височина по посока на вр.Тодорени кукли.След около час вървене обръщайки се назад видяхме ясно вр.Ком, на когото не можахме да се полюбуваме предния ден. Същият изглеждаше доста далеч и това ни даде допълнителен стимул и увереност че нещата се получават.

След още час ходене спряхме и за първа интервенция свързана с облепяне на част от ходилата на Гинчо, който и до края си имаше проблем с няколко пришки. Тогава установихме, че сме се отклонили леко вляво от маршрута, което ни коства около 30 минутно ходене на горе по диагонал  през хвойни, боровинки и камъни  докато излезем отново на билната пътека, която е маркирана много добре с желони.

     Установихме че сме подминали разклона за вр.Тодорени кукли, но нямахме никакво намерение да се връщаме в предвид километрите които ни предстояха. Тук някъде се засякохме и с първите борувинкаджии.  След около час ходене през мъгла бяхме вече на „Червената локва”.Тук видяхме и първите диви животни – ято яребици. Малко след това започна спускането за х.Пробойница. Преди да влезем в гората се натъкнахме на такава малинова плантация, че ни трябваше около 20-30 минути за да продължим напред. Вървяхме през гора, в която имаше много изпочупени и наклонени дървета, но много добре маркирана. След това излязохме на горски път и решихме да спрем за обяд. Тогава покрай нас мина и първия велосипедист и въобще колега по маршрута. Поздравихме се с необходимото уважение, заслужено за всеки ком-еминеец. След  тази почивка за обяд продължихме към хижа Пробойница по пътя, който на места повече приличаше на вада, а по надолу заради дървосекачите се беше превърнал в калище. 

     На хижата пристигнахме около 15:00 часа, но не сме се отбивали до нея, защото знаехме че същата не работи и че в нея живеят семейство  роми, занимаващи се с дърводобив. Дори ги видяхме по време на работния им процес. За същите бяхме чули че са миролюбиви и гостоприемни.Продължихме за махалата Губислав, където спряхме за да си сменим обувките със сандалите, които носихме като резервни обувки, защото знаехме че до гара Лакатник е само асфалт.

     Честно казано, ако не бяха тези сандали не зная дали щях да завърша успешно прехода. Краката ми в тях се чувстваха много по-добре от колкото в туристическите ми обувки „GriSport” с които успявах да изкарам едва до към обяд или около 4-5 часа на ден, след което обувах сандалите / поръчени през интернет сайта „ebay” на цена 50 лева /, с които краката ми дишаха и се чувстваха много по добре. По този повод се шегувах, че ако зная кое китайче ги е правило ще го намеря и ще го разцелувам. Там където теренът беше скалист или обрасъл с къпини разбира се отново обувах обувките си. Така, че добре обмислете с какви обувки тръгвате по Пътеката. Ако тръгвам за втори път бих тръгнал с по ниска обувка, която да е с дишаща мембрана и отново със сандали.

И така…., ходенето по асфалта не е от най приятните за мен, още повече че спомена за онова дълго ходене до Изворите на р.Камчия бе все още пресен. По пътя до с. Гара Лакатник има  добре обозначени два маршрута с разстоянията в км. по шосе и по пътека. По кой от двата варианта да се мине избира всеки за себе си. Ако времето не беше напреднало с удоволствие  щях да вляза да се разхладя  в „Синия вир” преди Гара Лакатник. В 19:00 часа  пресякохме по въжения мост река Искър и не пропуснахме да се снимаме на едно от емблематичните  места по маршрута на фона на величествените Лакатнишки скали.

     От 2016 м. н.в. вчера /връх Ком /, днес бяхме само на около 400 м. н.в. Височина, която трябваше да наваксаме в близките няколко дни и то с 15 кг. раници. Положението не изглеждаше обнадеждаващо, но ние бяхме психически подготвени за това. Около 19.30 часа бяхме в къща за гости „Драганови”, където ни посрещнаха радушно. Освен в краката усещахме сериозни болки и в областта на раменете и хълбоците от презрамките на раниците, но това беше част от играта.След като се освежихме, изпрахме и положихме необходимите грижи за ходилата ни / мазане с Репарилгел/ , много важен момент по време на целия преход, отидохме да вечеряме в заведението към къщата. Слънцето залязваше вече зад Лакатнишките скали, комбинация която представляваше очарователна глетка. По време на вечеря решихме сутринта да станем в 05:00 часа, за да може към 06:00 часа да потеглим, тъй като ни престояха около 32 км. до хижа Лескова.За целта си легнахме около 22.30 часа.

 

Ден 2-ри: с.Гара Лакатник - с.Лакатник - х.Тръстеная  - х.Лескова

Красив изглед, стръмно изкачване, божествено малиново вино, спасителното изворче, в търсене на х.Лескова.

Тази нощ не ми беше от най-спокойните. Късно заспах може би около полунощ, през нощта чувах преминаващите влакове, а към 04.30 часа получих и някакви спазми и гадене. За моя радост докато стана време за тръгване стомаха се успокои и прие без протести вафлата Corny и разтворен протеин, който да ни даде необходимата енергия при изкачването. Измъкнахме се тихичко от къщата, тъй като останалите гости още спяха.Около 06.30 часа бяхме вече над селото и се спряхме да наблюдаваме първият изгрев за нашия преход. Беше много красив.

Слънчевият диск изгря величествено над далечните планини с обещанието, че времето и днес ще е ясно и слънчево. Колкото и да беше красиво, трябваше да се тръгва. До с.Лакатник е около 5 км, които лично на мен ми се сториха безкрайни. Незнам дали причината за това бе в постоянното изкачване или неспокойната нощ, която имах. Минахме и покрай известната автобусна спирка „Последна грижа”, което за съжаление не се отнася за ком-еминейците.

     В 08.30 часа бяхме в село Лакатник. След кратка почивка на центъра продължихме пътя си. До х.Тръстеная има път, който доста обикаля и за това с повишено внимание следяхме началото на пряката пътека, описана в пътеписа. Нямахме проблем с откриването и крачката ни спореше, защото вече бяхме вдигнали височина и около нас започнаха да се откриват красиви пейзажи. Малко преди хижата се срещнахме и с първият ни сръндак, който също любопитно ни се полюбува преди да се скрие с големи подскоци в близката гора. На хижата пристигнахме в 10.40 часа и твърдо бяхме решили да пробваме от прочутото малиново вино. Въпреки ранния час решихме да се подкрепим и с по една гъбена чорба. Тази комбинация ни наля такива сили, че ни даде направо крила. Трудно е да се опише вкуса на това малиново вино, собствено производство на хижарите. Просто трябва да се опита.Не ни се тръгваше от там, да не говорим че на по –малко от 10 метра от нас се намираха останките на средновековния манастир „Свети Пантелеймон” основан от учениците на Св.Св.Кирил и Методий. Свято място и божествено вино. Чувствахме се богопомазани.Но ни чакаха още около 20 км, така че трябваше да се тръгва. Взехме си довиждане с хижарката, която е много приятна и учтива жена и нарамихме раниците.

     Прекосихме през малиновата плантация, реколтата на която беше обрана, но успяхме да открием пропуснати плодове, които похапнахме с удоволствие. След ферма „Чемерник” започна изкачване и след това голям обход от север на вр.Издремец. Пътеката беше приятна, през гора, въпреки че тук там на места имаше паднали дървета.Около 14.30 часа излязохме на място със скала, от която имаше невероятна гледка в посока на манастира „Седемте престола” и планините зад нея.

     Около 15.30 часа спряхме за късния ни обяд.Това с времето ни стана традиция. По този начин с две по-леки хапвания по време на преход / около 11.00 и 15.30 часа / хем възстановявахме част от изгубената енергия, хем намаляхме количеството на носената от нас храна. Въпреки, че се стараехме добре да си правим сметката с колко вода да вървим в предвид разстоянието до следващия водоизточник се оказа, че водата ни е на привършване. Деня беше горещ и потта се лееше. С радост около 16.40 часа достигнахме до изворчето в подножието на връх Високата могила, което ни спаси. След това последователно преминахме покрай ГД”Чукава”, който е пред разпад. Спряхме на разклона за Хайдушки кладенец, от където има красива гладка към връх Козница, който с тази трапецовидна форма прилича на застинал вулкан.

     Отдадохме му необходимото време за фото сесия, гарнирана с поредната почивка и проветрения на краката. След това преминахме през м. Разделената вода, която е известна с природния феномен бифуркация и продължихме по пътя за х.Лескова. Път на който не му се виждаше края, а слънцето постепенно взе да залязва. Радостното в случая бе, че Витоша и гр.София с всяка измината крачка оставаха все по на югозапад от нас. Достигайки до ливадата заградена с електропластир взехме решение да ударим напряко към хижата, вместо да въртим по маршрута който ни чертаеше трака. В желанието ни да стигнем по-бързо се оказа, че сме скъсили малко повече ъгъла от необходимото  и се наложи да се провираме през една доста обрасла пътека докато излезем в близост до хижата. И така, благополучно в 20.40 часа, доста поизморени от дългото ходене пристигнахме в х.Лескова. Бяхме се подсигурили с по-ранно обаждане до хижаря, за да сме наясно дали ще работи хижата или ще се наложи да спим на чували  на пейките под навеса. Нещо което често се е случвало на ком-еминейците назад в годините, както и да знаем с какви запаси от храна да тръгнем за там. За наше щастие разбрахме, че хижата ще работи в деня в който ще сме там, както и че ще ни приготви вечеря и закуска. На място се запознахме с хижаря- бат Цецо, известен с прякора „Лисика”. Много готин човек. Каквото и да се напише за него ще е малко. Докато си вземем по един душ, същият беше приготвил вечерята и без да се бавим се присъединихме към компанията на масата под хубавия навес. Оказаха се група от Стара Загора, по възрастни от нас, но много приятни. Двама от тях / Ванката и Ганчо / минаваха Ком-Емине пеш на части, а останалите се придвижваха с джип от едното до другото място за нощувка с основния им багаж. В групата им бе и кака Дешка, за която често си спомняхме по време на прехода ни.Вечерта пийнахме от ракията на бат Цецо, която си беше със сериозен градус и която както прочетох наскоро в един пътепис е объркала плановете не на един или двама комеминейци. Е и ние не направихме изключение…

 

Ден 3-ти: х.Лескова - м.Белия камък - м.Зла поляна – прохода Витиня

Натежали глави, среща с Ванката и Ганчо, стръмно и изморително изкачване, безпроблемно преминаване през Зла поляна, дългия път до Витиня, сериозно падане и среща с ятака.

 На сутринта главите ни тежаха и не бързахме с тръгването. Бат Цецо ни направи пържени филийки за закуска, които ми се сториха много вкусни. Сменихме някой друга приказка с Ванката и Ганчо, на които целта  за деня им бе връх Мургаш. Преди да тръгнем обещах на бат Цецо да пиша чрез Фейсбук на Живко Момчев - автора на пътеводителя, издаден от ТД „Ойларипи” с молба да актуализира в бъдещите тиражи телефонния номер  на хижа Лескова. Обещание което по-късно изпълних. В 08.15 часа след традиционната снимка пред хижата потеглихме.

     Крачката не ни спореше особено много и често спирахме за почивка. При една от тях решихме, че ще е добре да помолим Дилян да дойде вечерта на прохода Витиня, където да ни донесе малко провизии, слънцезащитен крем и един кабел за зарядно, че моя взе да прави номера. Поради бавното ни темпо на движение на една от почивките бяхме застигнати от Ванката и Ганчо. Същите бяха със съвсем леки ранички, а и ги повозили до там откъдето имало по-пряка пътека, което обясни застигането им. 

     С тях вървяхме до друго едно емблематично място от прехода - чешмата Мечулица, където останахме за по-дълго, а те продължиха напред. Постепенно теренът се изравни, но същият беше доста продължителен.

     Малко след разклона за с.Ябланица и с.Врачеш спряхме за обяд. Гинчо извади една домашна пастърма, която ни възвърна загубените сили. В предвид на напредналото време, започна едно лудо препускане до м.Белия камък / ключов разклон /, пътеката за който не подозирахме че е толкова стръмна. Никой не го беше отразил в пътеписите. На около 1-2 км. преди този ключов разклон настигнахме и задминахме Ванката и Ганчо. Около 16.10 часа бяхме на него отново с поизцедени сили. Направихме си няколко снимки за спомен с тях и се разделихме.

     Ние за м.Зла поляна, а те за връх Мургаш. Имахме отново нужда от почивка и вода и за това спряхме до изворче в непосредствена близост до р.Чешковица. След това бързо се качихме до м.Зла поляна, като предварително се подготвихме за кръгова отбрана с пиратки в случай че ни налетят прословутите овчарки от Зла поляна.

    За наша радост същите не проявиха голям интерес към нас и след като надникнах каква е обстановката в заслона на говедарите, който в него момент беше празен, обиколихме сладко пасящите крави по отдалеко, за да не създаваме излишно напрежение.

По-късно на хижа Чавдар разбрахме, че когато сме минавали, го е нямало най-злото им куче. Същото е тръгнало с колега комеминеец– Денис от Разград, с когото се срещнахме малко преди „ Бабиния Райкин чучур” и с когото имахме доста общи спомени по Пътеката. Но за тях като им дойде времето. И така излязохме на чакълирания път, който водеше до прохода на Витиня. Път дълъг около 14 км, за който Стефчо ме бе предупредил да не подценявам. Оказа се прав.Много тегав участък, особено след извървени вече почти 20км. Единственото хубаво по него бе, че на два пъти забелязахме сърнички, веднъж сама и втори път - една двойка, които бяха много красиви на залязващото слънце.

     Уговорката ни за среща с Делян бе за 21:00 часа и по всичко личеше, че ще закъснеем за нея. Настъпихме газта и в бързината поради падналия вече мрак се оказа, че сме пропуснали пряка пътека за прохода. Върнахме се няколко стотин метра и тръгнахме по нея. Вървяхме толкова бързо, че изобщо не разбрах как се подхлъзнах и паднах на дясното си задно бедро. Болката беше зверска, но без сериозни усложнения. Продължихме без да се бавим и в 21.40 часа бяхме на прохода. Дилянчо ни очакваше със своята съпруга и поръчаните провизии. Хубаво е да срещнеш познат човек след три дни и половина ходене през гори и планини. Бързо се ориентирахме и за туристическата спалня на прохода, която надмина очакванията ми. Има си отделни стаи с легла и импровизирана баня. Всичко необходимо. Там се запознахме с група от Червен бряг, също комеминейци,  но също правеха прехода на части и мислеха да финишират на следващия ден в хижа Чавдар. Малко след това пристигнаха още трима колеги. Понко от гр.Стара Загора, Мартин и Християн  от гр.Троян. Споменавам ги не случайно, а именно че Понко бе взел разстоянието от 110 км. от връх Ком до прохода Витиня за два дни. А Мартин и Християн се оказаха че са братя и бяха амбицирани да минат прехода за около две седмици. На скоро разбрах, че са успели за тринадесет дни и половина, а в един от дните са направили преход от 67 км. Оставам коментара на Вас.

Предвид на натрупаната умора и късното ни пристигане, взехме решение с Гинчо да не бързаме със ставането сутринта, както и на следващия ден да отидем  до хижа Чавдар, а не до хижа Кашана, както бе според първоначалните ни планове. Целта бе да се повъзстановим, като разделим маршрута от един ден на два  , защото след това искахме да направим х.Кашана – х.Ехо за един ден, което си е класика според прочетеното за него.

Ден 4-ти: проход Витиня – Арабаконак - хижа Чавдар.

Лежерен преход и комфорт на х.Чавдар.

Спането в спалнята се оказа повече от добре, в предвид че имах нагласа да спим и там на чували, защото не знаех предварително дали функционира. Имахме си и храна и само 25 км. преход за деня. Тръгнахме от прохода едва към 09.30 часа. 

     В предвид на постоянно преминаващите тирове ходенето по пътя не беше от много приятните. След това продължихме в посока на с. Горно Камарци и след това покрай оградата на ДДС“Витиня“. На паметника на Арабаконак бяхме към 11.20 часа. След кратка почивка продължихме нагоре по преките пътеки и около 13:00 часа бяхме на новопостроения заслон на Стъргелската мандра, който се пада леко в страни от Пътеката. В близост има и чешма и си спретнахме чудесен обяд. Около 15:00 часа стигнахме до друго едно емблематично място по Пътеката, а именно фургона с надпис „ Е-3 20 м ляво през копривите“. Отново за наша радост, някой се беше погрижил за тях и ги беше окосил.

     В 16.30 часа бяхме на разклона за хижа Чавдар, а на самата хижа в 17.40 часа. Хубаво е човек да пристига толкова рано на място, където е решил да нощува.Има време за всичко.Нещо което на нас рядко ни се получаваше, но и ние не гонихме време или рекорди. В хижата беше само хижаря Иво. Много интелигентен и видял широкия свят човек. Спалните на хижата изглеждаха безупречно, всичко бе изпънато по конец.

     След като се настанихме и освежихме, Иво ни предложи да си изперем дрехите в пералня. Втора покана не чакахме. Вечерта се разговорихме на ракийка и разбрахме за много интересни случки от пътуванията му в други държави. Същата вечер пристигнаха още двама колеги-млади момчета от гр.Стра Загора, бивши лекоатлети. Пропуснали подсичащата пътека и се качили до вр. Звездец. Там някъде обаче си намерили един череп на сръндак, който се оказа че са загубили по път за хижата, че се наложи рано сутринта да го търсят. Страшни терци бяха. Въпреки болките и мазолите, които вече ги мъчеха се изстреляха рано, рано на следващия ден в посока на хижа Кашана.

 

Ден 5-ти: хижа Чавдар – хижа Кашана

Поклон пред загиналите руски войници, среща с чехи, красиви гледки към Елаците, кратък дъжд.

За разлика от нашите колеги ком-еменейци, ние отново не бързахме със ставането. След като си оправихме спокойно раниците за път, закусихме и в 09.30 час след традиционната снимка потеглихме. В 10.10 часа бяхме при паметника, изграден в чест на загиналите в снежна буря на 28 и 29.12.1977 г., 841 войници и 18 офицери  под командването на генерал Дандевил на път за гр.София по време на Руско-турската освободителна война. Отдадохме им и ние заслужения поклон и продължихме подсичайки връх Етрополска Баба.

     След това решихме да се качим на билото като изкачим връх Мара Гидия. Непосредствено преди това се срещнахме с много колоритна двойка туристи, за които разбрахме че са от Чехия и са тръгнали от Бузлуджа към Ком. Мъжа с голям интерес започна да оглежда щеките ни, а аз от своя страна не можех да откъсна очи от чадъра на жената, който беше прикрепен към раницата й. Опитвах се да си я представя как ходи с него по Пътеката по време на дъжд. Направихме си с тях снимка за спомен и се разделихме.

 От билото се разкриха чудесни гледки и на север и на юг въпреки облаците. Постепенно започнахме да се изравняваме с меден рудник Елаците, който представлява впечатляваща гледка и където кипеше работа. Започнахме да срещаме и много борувинкаджии, които бързаха  да напълнят чувалите си, предвид на нагроченото време. Постепенно слязохме от билото в близост до връх Мургана и минавайки покрай Попов гьол стигнахме до паметника, където е бил щаба на руския генерал Брок.

     В района имаше няколко стада с красиви коне, които си имаха собствена йерархия и ни направиха свидетели на интересни сцени, продуцирани от жребците водачи. Тук започна и да вали, но ние успяхме да се скрием в близката гора. Дъждът беше кратък и ние продължихме за хижа Кашана. В нея пристигнахме около 15:00 часа и се настанихме в една от двете спални, който се предлагаха за нощувка, тъй като голямата хижа все още не функционира след пожара през 2017г. След около 30 минути се изля пороен дъжд над хижата, но ние бяхме на сухо, за разлика от пристигащите след него групи с туристи, които също отседнаха в хижата. В нея се запознахме първоначално с Боби от гр.София. По възрастен от нас, голям любител на планината и с много интересна биография която ни разказа. От няколко дни кръстосваше Етрополската планина и се канеше да се прибира на следващия ден. След това окъпани от дъжда пристигнаха Яни и Събина от Варна, за които бях споменал по рано, заедно с една двойка от Асеновград, още една група от 4-5 човека. Последен пристигна Емо от Варна, който се настани в нашето спално и с когото щяхме да вървим заедно в определени моменти от нашия преход.

     Преди да седнем на вечеря се разходихме с Боби в района около хижата, за да разбера от къде е началото на Пътеката, защото мислихме да ставаме рано и да тръгнем най-късно в 05:00 часа, защото ни предстоеше наистина тежък преход от близо 42 км. с много изкачвания на 2000 –ници. Надявах се на хубаво време за да не се налага да слизаме преждевременно от билото в някои от хижите, които са разположени от южна и северна страна.  Всичко беше мокро и подгизнало. Надявах се през нощта малко да поизсъхне, защото докато се качим на билото имаше доста път през клекове.

От тук започваше най-красивата и най-висока част от прехода. Вълнувах се, защото бяхме изминали Пътеката през Западна Стара планина и ни предстоеше Централния Балкан.

На вечеря стана ясно, че с нас иска да тръгне и Емо, за което нямахме нищо против. Докато вечеряхме от съседна вила се чу свирня на гайда, която заедно с фона от изгрелите на небосклона звезди, направиха ясната и безлунна нощ  величествена.

Пропуснах да отбележа, че Иво и мама Данче от Кашана са страхотни домакини. Когато разбрах по телефона, че в хижа Ехо не могат да ни гарантират храна, помолих Иво да ни закупи някой провизии, които ни чакаха в хижа Кашана. Сърцати хора, които осмислят още повече преживяното и за които си струва да се връщаш отново и отново на Пътеката. 

Ден 6-ти: хижа Кашана – хижа Планински извори –Старопланинското кончe  -  вр.Вежен  –  хижа Ехо.

Тръгване на челници, красив изгрев, изкачване на Косица, чешмата с петте чучура, по Кончето, уникална чешма под Вежен, дългото спускане към хижа Ехо.

 Този ден бе специален за мен. Очаквах го от момента в който започнах да чета за Ком-Емине. Един от най-трудните участъци. Предлагащ едновременно едни от най-красивите гледки и изискващ най-голяма мотивация и запас от сили за да го преминеш. Малцина се осмеляват да го преминат в лошо време. Дори през лятото, вятъра на такава височина е ураганен, а дъжда те пробожда като с нож.

За моя огромна радост при ставането ми в 04:00 часа сутринта установих, че няма облаци по небето и се надявах да е така и през целия ден. Потеглихме в 05.15 часа на челници заедно с Емо, като малко преди нас тръгна и групата от 4-5 души от съседното спално. С влизането в гората започна продължителното изкачване до премката между връх….. и връх Свещиплаз. Бързо вдигахме височина и застигнахме групата, която се движеше пред нас. Вървейки попаднахме и между стадо с коне, на които очите светеха като на демони в тъмната още сутрин. Тогава разбрахме че всички се движим с около 40-50 метра по на долу от Пътеката и всеки по свой маршрут започна да набира височина. С повечко усилия я открихме, а краката ни до коленете вече бяха мокри от сутрешната роса. В 06.30 часа бяхме на премката и  северния вятър напомни за себе си. Тогава си представих, как Стефчо е вървял този участък приведен напред и леко на ляво за да противодейства на силния вятър и дъжд, които са го съпровождали. И как силните пориви от време на време са го разлюлявали. Ужас! Ние не можехме да искаме повече от времето и след малко излязохме на Малък Свещиплаз, от къде се откри невероятна гладка на изток. Първите лъчи на изгрялото вече слънце нежно галеха близки и далечни върхове, през които ни престоеше да преминем. Същите изглеждаха като гръб на огромен  застинал Дракон, който се извива на места. Брутална гледка. Имахме много път пред нас и трябваше да вървим. Емо реши да намали темпото и да поизостане.   

     Вървяхме и снимахме, гледките и на север и на юг бяха много красиви. На юг ясно се отличаваха планините Рила, Средна гора и Родопите. Така стигнахме в подножието на вр.Косица / 2000 м.н.в./, което качване ни поизмори здравата. Малко след това в 10.45 часа бяхме пред информационното табло на НП „Централен Балкан“ – най красивата част от целия преход. Крачката ни спореше, а забелязахме че и Емо ни настига. Така малко преди изоставената хижа Планински извори се събрахме отново тримата. Решихме да обядваме на чешмата с Петте чучура, която също е емблематична за Пътеката. Покрай изоставената хижа имаше много голямо стадо с коне и изобщо не си направихме труда да влизаме в нея. От снимки знаех как изглежда и не исках да си развалям настроението. Определено бих се подслонил в нея само при много лошо време за да избегна слизане от билото. В 12.30 часа бяхме на чешмата, където обядвахме и си дадохме час почивка.

     Знаехме, че маршрута за деня е преполовен и това ни обнадеждаваше, че може да стигнем до 20-20.30 часа до хижа Ехо. Да ама не, както казваше един известен журналист от близкото минало. Терена не изглеждаше труден, но явно бавно навъртахме километрите. Около 16 часа при подсичането на връх Болуваня, забелязахме и група парапланеристи, което също вещаеше че времето е с нас. А, облаците в небето се надпреварваха кой, каква по причудлива форма да заеме.

     Подсичахме всичко възможно, тъй като времето неумолимо напредваше, а умората се увеличаваше със всеки изминат километър. Така благополучно около 16.30 часа наближавахме седловината „Старопланинското конче”. Имах голямото желание да го видя в действителност. Наистина отстъпва по вид и сложност на преминаване от „Пиринското”, но също притежава своя чар. И какво „Конче” ще е, ако наблизо не пасат стадо коне.

     Спряхме за почивка преди да преминем през него и не пропуснахме да го документираме на фона на връх Вежен, който се извисяваше внушително и който ни предстоеше да изкачим. Въпреки умората се любувахме максимално на красивата гледка на север и на юг, а вървейки по „кончето” си давах ясна сметка че вървим по гребена на билото в този участък от Стара планина. Същото усещане изпитах и при преминаването през алпийския траверс, но до там има още доста път. В подножието на вр. Вежен спряхме за поредната почивка и от него момент до края на прехода,  почти по това време започнах да си разтварям пакетче с нес кафе. Дали беше внушение не зная, но като че ли ме ободряваше и някак по лесно превъзмогвах умората. Тръгнахме на щурм към върха като предварително се бяхме разбрали, че трябва да си налеем вода от чешма, която се намира от ляво на пътеката в подножието на върха, който сам по себе си представлява едно огромно затревено плато. Аз се движих малко напред, а Гинчо и Емо се движиха заедно. В подобни моменти, когато трябваше да се преодолява височина след като си вървял повече от 10-11 часа и си спал не повече от 5 часа,  се стремях да се концентрирам максимално. Винаги си повтарях един стих, който ме надъхваше допълнително и определено чувствах как духа надделява над отслабналите  физическите сили. Чувство което ти носи неповторимо вътрешно удовлетворение и те прави още по-силен. Малко преди 19:00 часа бяхме  на въпросната каменна чешма, която според мен е една от най-хубавите, които съм виждал. Водата от нея излизаше с такъв голям дебит, като че ли искаше да

като че ли искаше да покаже силата на този наистина внушителен масив на връх Вежен.

     Връх за който съм чувал, че не винаги е гостоприемен, но лично нас прие с широко отворени обятия. В 19.30 часа бяхме на най-високата точка 2198м.н.в. За гледката от там, каквото и да напиша ще е малко, така че го оставям на въображението Ви…и на спомените на тези, които са били там в ясно и слънчево време.

     Оставаха ни около 3 часа до хижа Ехо, която се виждаше като точка в далечината и по-всичко личеше, че ще замръкнем. Маршрута до там е само спускане, което си е голямо натоварване за ставите. Вдигнахме доколкото можем темпото, но въпреки изминатото разстояние имах усещането за един период от време, че невидима сила мести хижата назад и разстоянието до нея не намаля. Около 20.30 часа последните слънчеви лъчи огряваха връх Юмрука, но нямаше време за дълго любуване, защото хижата все още беше далече от нас. Около 21.15 часа бяхме на Ветровити преслап и вече на челници. Оказа се според GPS-а на Емо, че твърде рано сме тръгнали да подсичаме  от запад връх Юмрука и трябваше да вдигнем височина. И тримата хвърлихме тук всички останали ни сили и бяхме пред колапс. Минахме покрай една чешма за която Емо каза, че е голяма рядкост да тече по това време на годината, а той е кръстосвал из този край и знае. Знаех ме, че наближаваме и нямахме търпение да хвърлим раниците от гърбовете ни. В 22.10 часа пристигнахме най-накрая в хижата. Как се чувствахме ли, по добре не питайте? Емо знаеше, че там го очакват негови познати, които го посрещнаха много радушно и с овации. Благодарение на тях и децата, които ги придружаваха в планината, хижарката Галя беше в настроение и ни сипа по една вкусна леща и даде по бира. След днешния дълъг и изморителен ден, триумфа беше пълен. Със сетни усилия се приготвихме за сън и си легнахме доволни от постигнатия успех.

 

Ден 7-ми: хижа Ехо – Беклемето – заслон Орлово гнездо – хижа Дерменка

Красива сутрин, очарователни гледки, сок от смокини, под Арката на свободата, промяна на нощувките в движение, в президентски апартамент. 

Тази нощ спах непробудно. Бяхме се разбрали да се събудим, да установим кой как се чувства и да решаваме до къде ще вървим. За наша радост болките в краката бяха отшумели и можехме да продължим напред. На закуска започнахме да правим планове до къде можем да стигнем ако тръгнем около 09.30 часа. Наясно ни беше, че за хижа Добрила ще закъснеем много, а за следващия етап трябва да се тръгне много рано, тъй като престои Алпийския траверс и качване на връх Ботев. Което говореше за недостатъчно възстановяване.За това решихме да приложим отиграната вече тактиката с разделянето на един голям етап на две. За целта решихме първоначално да спим на заслон Орлово гнездо, а следващата вечер на хижа Добрила.За съжаление обхвата на виваком в района на хижа Ехо не е добър и трябваше доста голямо настояване за да се свържа с тези места и то от едно единствено място /третата пейка от изток на запад /.Гледката от хижа Ехо към връх Юмрука и връх Вежен е много хубава и това ме успокояваше при неуспешните опити. При поредния се свързах със заслон Орлово гнездо, като един младеж също комеминеец ми обясни, че заслона е отворен, но от два дни хижаря го нямало там и няма храна.След това се свързах и с хижа Добрила, където се оказа, че за събота вечер /11.08.2018г./ няма нито едно свободно място и може да се спи само на палатка,с каквато ние не разполагахме. Въпреки молбата ми да преспим в столовата или в някой коридор, получих категоричен отказ. Това до някъде предреши целта ни за деня-хижа Дерменка. Опитите да се свържа с нея останаха без успех, но от познатите на Емо разбрахме, че тя е с голяма леглова база и няма да има проблеми с настаняването, както и с храната. След като плана за днес беше решен, взехме ключа от хижарката и посетихме параклиса „Св.Троица”, който е изграден на 1700 м н.в. Уникален храм, в който си запалихме свещи и се помолихме за сили и хубаво време за да стигнем до нос Емине.

     Взехме си довиждане с Емо, който още от предния ден реши, че ще намали оборотите и днес ще отиде само до хижа Козя стена, която е само на 2 часа път. Бях срещнал доста мнения, че именно този участък между двете хижи е най-красивия за целия преход Ком-Емине, с които до голяма степен съм съгласен. Гледките които се откриваха пред нас наистина бяха вълнуващи, минаването по „манекенската пътека” също. Нямах търпение да стигнем хижа Козя стена, защото знаех че в близост до нея се намира най-магическото цвете на планината- Еделвайса. Бях го срещал вече в Пирин и сега желаех да го открия и в Стара планина. В хижа „Козя стена” пристигнахме около 12.00 часа. Тъкмо време за обяд. Докато почивахме и обядваме на площадката пред хижата се възползвахме от току що поставения нов простир. След вкусния обяд си поръчахме и по една чаша сок от смокини. Невероятна разхладителна напитка приготвена от млади листа на дървото. За пръв път опитвах подобно нещо. След около час на хижата започнаха да пристигат много туристи и голяма група с деца. Време беше да потегляме, защото еделвайсите ни очакваха. Предварително имахме информация къде да ги търсим и нямах търпение за тази среща. За да не се морим излишно оставихме раниците малко над Пътеката и се покачихме на един от склоновете, където ги открихме. Това снежно бяло, красиво и толкова загадъчни тревисто растение – е мблема на БТС.

     Това ни зареди с приятни емоции и продължихме бодро нашия преход. Подсякохме връх Козя стена и всичко останало, което може да се подсече, защото гледахме да пестим време и сили. С всяка минута наближавахме прохода Беклемето, арката над който наблюдавахме от няколко дни. Според мен това е психологическата граница на прехода Ком-Емине. Достигайки до там придобиваш необходимата увереност и самочувствие, че наистина можеш да го направиш този толкова дълъг и бленуван преход.

     На самата арка спряхме за почивка и именно от това паметно място честитих рождения ден на скъпата ми сестра. Следващата ни спирка бе на заслон Орлово гнездо, където се запознахме с появилия се „хижар” бай Дочо от с.Слатина. Същият беше с приповдигнато настроение, в компанията на още един мъж. Изпихме на бързо по едно безалкохолно и продължихме към хижа Дерменка. По пътя звъннах до туристическата спалня на връх Ботев за да питам за свободни места за приспиване за следващата вечер. Оказа се, че няма. Предвид на това, че хижа Тъжа остава прекалено далеч, решихме да пробваме на заслон Ботев. Първоначално хижаря Вальо ни обясни, че очаква голяма група и всичко е заето, но в хода на разговора си спомни кои сме и ни обеща, че ще  ни подслони някъде. Това много ни зарадва и ни даде допълнителен стимул да побързаме. Малко преди хижата станахме свидетели на поредния красив залез.

     На смрачаване вече бяхме пристигнали. Решихме да се настаним в хотелската час и когато отворихме вратата на стаята ни, онемяхме. Спалня с матрак, отделно легло с матрак, телевизор и самостоятелна баня и тоалетна. Пълен лукс за уморения ком-еминеец. Освежихме се и слязохме в столовата да вечеряме. Хижата имаше доста гости. Избора на храна беше голям, а обстановката битова. Цивилизована работа.

 

Ден 8-ми: хижа Дерменка  – хижа Добрила – Траверса - заслон Ботев

Обещаващ изгрев, през боровата гора , пържени уши със бира, непрестъпната Амбарица, Купена, боровинкови плантации, леко отклонение, в уютната стая.

През нощта се наспахме като белите хора. Станахме около 06.00 часа и не пропуснахме да се насладим на изгрева пред хижата. Предстоеше ни този ден да минем през т.нар. Алпийски траверс на Стара планина, който включва от запад на изток върховете Амбарица, Малка Амбарица, Безимения връх, Малък Купен, Голям Купен, скалистият ръб Кръстците, Костенурката, Жълтец, Млечния чал и Ботев. Всички тези върхове са високи от 2005 до 2376 м.н.в. Това е най-красивата и най-опасна част от планината. След хубава закуска от хижата потеглихме в 08.30 часа. Наложихме си добро темпо, но докато излезем в подножието на връх Гердектепе имах чувството, че възстановените ми сили  са на изчерпване. Двете шепи с малини под едноименния заслон и приятната пътека в боровата гора до някъде компенсираха умората.

     Така в 11.30 часа бяхме пред поляната, на която се намира хижа Добрила. Поради съботния ден на нея имаше много хора, които с времето продължаваха да прииждат. Бяхме решили да обядваме тук и да направим една хубава голяма почивка в предвид, че от 1804 м.н.в. трябваше да се качим първоначално на 2166 м.н.в. / връх Амбарица / и след това да преминем през гореизброените върхове. За целта трябваше да имаме повече енергия и да сме в добра кондиция. На опашката за обяда проявих кавалерство, с което спечелих признание и почерпка от една бира. Тази случка и една снимка на Гинчо със самопоканила се  туристка създадоха тема за общи бъзици, които ни развеселяваха много пъти по време на прехода. Такива моменти са изключително важни за добър тонус и разведряване на обстановката по време на труден преход.

     Обяда ни беше повече от прекрасен като си позволихме и свински уши на скара и цедено кисело мляко със сладко от боровинки. Всичко беше по план, оставаше само да се вдигне нацяло и мъглата която пълзеше към връх Амбарица. Часът беше 13.00 и нямаше повече време за размотаване.

Тръгвахме за Траверса, преход по който толкова много пъти мислено бях преминал докато четях отделните пътеписи и който нямах търпение да стане реалност. Изкачването на връх Амбарица се оказа доста трудно и аз пъплех по Пътеката като мравка. Малко над хижата ни застигна Боби от гр.Пловдив, който беше тръгнал с лека раничка и голям фотоапрат на лов за красиви гледки. Оказа се голям любител на планината и сериозен турист. Разказа ни, че си имат група с отличен водач и си правят най-различни преходи, включително и зимни с покоряване на различни върхове. Сподели полезни съвети за зимния туризъм. Вървяхме с него до подножието на Големия Купен, защото определено го бавехме, а той трябваше да си слезе и до гр.Карлово. С изкачването на връх Амбарица пред нас се откри цялата прелест на Траверса. Единствено връх Ботев беше забулен в облаци, но това за него си е нещо обичайно.  Направих си няколко снимки пред металния заслон, който е на самия връх и побързах да настигна Гинчо и Боби.

     Ето го и Траверса в цялата му прелест…..

Предстоеше ни да минем през тези величествени исполини……

     В подножието на Голям Купен / 2169 м н.в./ спряхме за почивка и документирахме единственото карстово езеро в Стара планина. След кратко катерене по стоманено въже бяхме на върха - черешката на тортата на целия преход.  Там  имаше компания от 7-8 момичета и момчета, които си слушаха музика и се любуваха на гледката. Със стъпването ни на него  изви глас неповторимата Стефка Съботинова и се разнесе песента „Притури се планината….” Магията на Ком-Емине отново ни погълна и за пореден път ни остави безмълвни. Мъглата постепенно скриваше гледката ни на север и на изток, докато на юг и запад гледката беше слънчева и ясна. Почувствах се между два паралелни свята: мистичния и реалния, които си бяха дали среща на този емблематичен връх. След като се опомнихме, Гинчо записа и нашето послание в книгата, която стои в специален метален шкаф на върха, с българския трибагреник над него.

     Около 16.40 часа тръгнахме от върха. От източна страна му страна обезопасените места с въжета са много повече и изисква повишено внимание при спускането. Изживявах всяка крачка измината по тези зъбери и не можех да се нарадвам, че всичко това се случва. Гледките бяха страхотни, улеите стръмни и страховити. Мъглата от север се стелеше на талази и придаваше още по-голяма магия на заобикалящата ни обстановка. Неповторимо изживяване. А какви само едри боровинки имаше покрай Пътеката в тази отсечка, като си спомня и ми се пълни устата със слюнка. Най-едрите и най-вкусни за целия маршрут.

     Но както знаете всяко удоволствие се заплаща и аз платих моето с появила се болка, по-всяка вероятност от претоварване на сгъвката на левия ми крак. Същата се усилваше при изкачванията и до някъде забавяха хода ми. С кратки почивки достигнахме подножието на  връх Жълтец, който решихме да подсечем от юг. Преди това направихме поредната си почивка и фотосесия…….

     Улисани в разговори се оказа, че сме се отклонили няколко стотин метра от Пътеката и се наложи да тръгнем на североизток. Когато излязохме отново на билната зимна маркировка беше 20.30 часа. Тогава Гинчо изпита внезапна болка в областта на гърдите, което и двама ни притесни. За радост същата отмина и продължихме бавно до заслон Ботев, до който ни оставаше около 30 минути ходене. Бяхме щастливи, че няма да ни се налага изкачването на върха тази вечер, след толкова часове ходене и с болежките, които имахме. Разчитахме, че през нощта ще се възстановим и със свежи сили сутринта ще стъпим отново на първенеца на Стара планина.

     За възстановяването голяма заслуга имаше хижаря Вальо, който ни приюти и посъветва да си вземем по бързо душ, че чака голяма група от гр.Варна. Възползвахме се от поканата и след освежителната баня отидохме да вечеряме. Вальо е голям пич и това как е разширил и развил заслона основно със собствени сили и умения е равносилно на подвиг. Тук е мястото да благодарим и на неговия помощник, който си отстъпи леглото, само и само да спим с Гинчо на отделни легла в самостоятелно обособена стая с вишка. Много уютна стаичка, за която още веднъж благодарим.

 

Ден 9-ти: заслон Ботев – връх Ботев - хижа Тъжа  – хижа Мазалат.

Покоряване на връх за разсъняване, среща с овчаря-мъдрец, почивка на Тъжа, през Пеещите скали, залез като на кино, в красивата хижа Мазалат.

На сутринта не бързахме със ставането. Закусихме. Стегнахме раниците.Взех ме си по едно магнитче за спомен от този толкова гостоприемен заслон и благодарихме още веднъж на Вальо. След станалата вече традиционна снимка на тръгване около 08.25 часа захапахме върха, както и по едно енергийно гелче за отскок.

     В 09.15 часа бяхме на връх Ботев /2376 м н.в /, най-високата точка от нашия преход. Също много важен психологически момент от Пътеката. Времето отново беше с нас. Направихме си  няколко снимки пред метеорологичната станция с българското знаме, което носихме и се отбихме до туристическата спалня.

     За съжаление разбрахме от Сашката, че майка му е в болница и не успяхме да я видим. Изпихме по един чай на бързо и отново нарамихме раниците. Следващата ни спирка бе при заслон Маринка, където не пропуснахме да си налеем вода от близката чешма, на която се носи славата че е с най-сладка вода. До заслона пристигнаха много велосипедисти, които срещахме и по нататък по пътя си. Минавайки покрай връх Параджика на север се откриха страхотни гледки.

     В района на връх Юрушка грамада срещнахме голямо стадо с овце, с чийто пастир се спряхме да поговорим. Същият имаше вид на стар мъдрец, а до него стоеше романа „Разорената целина”. Представляваше впечатляваща гледка, която за съжаление не увековечихме в снимка, а си заслужаваше.

     И така, след едно изморително слизане се отбихме до хижа Тъжа за обяд. Часът беше около 14.20 часа. Позволихме си по-голяма почивка, от която определено имахме нужда. На тръгване си направихме снимка за спомен пред хижата с две огромни гъби манатарки, които току що беше донесла една жена.

     Пътеката покрай реката до м. Смесите е много приятна. След това следва едно стръмно изкачване през гората до Гърмящата гора. Излизайки от нея пред нас се откри връх Голям Кадемлия, част от масива Триглав. Вървях ме малко през самия Русалиийски път. Последователно преминахме покрай лобното място на алпиниста Деян Станков и вожда на априлското въстание в с.Кръвеник дядо Филю, на които отдадохме заслужена почит. Малко след това излязохме на една поляна от която се виждаха последователно хижа Мазалат, паметника Шипка, връх Бузлуджа и ветропарка на Голям Бедек. Веднъж открили се пред теб, тези бъдещи цели сякаш по-лесно се достигаха.

     Минахме през скалния феномен Пеещите скали, които в него момент си бяха заглъхнали. Срещнахме се с поредното стадо с коне, в което имаше едно много любопитно малко конче. Не пропуснахме да си похапнем и поредната порция ароматни и много вкусни малини. Малко след това станахме свидетели на един изключителен залез. Толкова да беше красив, че петте минути които траеше не можахме да откъснем очи от него. Съпроводен с птичите песни той представляваше едно истинско божествено изпълнение, а ние като че ли стояхме в ложата на първия ред и го наблюдавахме с умиление.

 В 20.50 часа, бяхме пред хижата, която беше почти пълна. Открихме хижаря, който ни настани в обща спалня. Избрахме си две от малко останалите свободни места и започнахме приготовления за освежителна баня. След нея похапнахме и решихме да гоним Бузлуджа на следващия ден. Малко по-късно се присъединихме към една компания, с по-голямата част от които се оказаха, че ще сме съквартиранти тази нощ. В компанията имаше и един по възрастен господин, който по външния вид на краката изглеждаше много натрениран. Същият ни попита обичайните въпроси от къде идваме и на къде продължаваме. Ние не с малка доза гордост му отговорихме, че идваме от заслон Ботев и правим Ком-Емине. Той ни похвали и ни заяви, че и той го прави, но от Емине до Ком и за следващия ден е планирал 70 км. преход до хижа Ехо. Като чухме това ни трябваше известно време да го асимилираме. Това разстояние ние го взехме за цели три дни. По всичко си личеше, че господина е ултра маратонец и е много висока летва. Тук се запознахме и с една много приятна и симпатична двойка Мая и Велизар от гр.Русе. Бяха от няколко дни по планината, но на следващия ден мислеха да слизат от нея. По препоръка на Велизар решихме да отседнем в новата хижа на Бузлуджа поради факта, че там имало пералня. Тази новина определено ни заинтригува. Отивайки към стаята ни да почиваме видях една от най-големите падащи звезди през живота си, която направо разцепи небосвода над масива Триглав. Зашеметяваща гледка. Все пак това беше нощта на Персеидите. С това завърши  един вълшебен ден от приключението Ком-Емине.

Ден 10-ти: хижа Мазалат- хижа Партизанска песен – м.Узана - Шипка  – нова хижа Бузлуджа.

Приятно слизане, на географския център, пот се лее до Малуша, биволско мляко за отскок, пълна газ до Бузлуджа.

Сутринта станахме в 06.00 часа. Изнесохме багажа си на вън за да не събудим някой от съквартирантите и започнахме сутрешните си приготовления. Не пропуснахме отново да се полюбуваме на изгрева.

     Закусихме с традиционните  пържени филийки със сладко и в 07.45 часа бяхме готови за път. Знаехме, че алпийската част на прехода е вече зад гърба ни, както и за съжаление най-красивите гледки. Както се изрази хижаря на Мазалат, който също е правил Ком-Емине, от тук до морето имате само да навъртате километража. А той никак не беше малко. Прехода до хижа Партизанска песен ми се стори един от най-приятните за целия преход. Първоначално равен, а след това и леко спускане. Чакаше ни доста път, за това този участък го взехме с много добро темпо за два часа. Доволни от резултата решихме да уважим кухнята на хижата. Тук ядохме може би най-вкусната гъбена супа за целия преход, а отношението на хижарката Галя беше повече от великодушно. От нея разбрахме, че Божидар Антонов е отседнал за кратко при тях, в таз годишния си опит за подобряване рекорда на Дизела за най-скоростно преминаване по Пътеката. От нея чухме и някой весели истории за хижаря на Ски база Граматлива, бай Марин, който наистина се оказа невероятен човек. Галя ни поднесе и специално направената от тях книга, в която всички тръгнали по Пътеката записват или рисуват нещо за спомен. Някои от тези спомени наистина бяха много оригинални. Силно впечатление ми направи и един колаж вътре в хижата на една туристка вкопчила се в една скала с надпис: „Туристът е човек, който намира най-трудния път да иде там, където няма абсолютно никаква работа!”, на който много се смяхме. Като добавим, че и почти всичкото ни пране от снощи ни изсъхна, си тръгнахме от там само с хубави и положителни емоции.

     След малко повече от час бяхме вече на поляната Узана. Докато се преобувах, покрай нас минаха двама колеги, с които се поздравихме, без да подозираме, че от следващия ден с единия от тях ще имаме доста общи спомени по Пътеката. Бяхме решили да се отклоним малко от нея, за да посетим географския център на България, който се намира на около 30 минути в северна посока. Там отново извадих нашия трибагреник, в чест че сме преминали успешно половината от маршрута и то по-трудната. След кратка почивка и доза смях на изградената в близост „метеорологична станция”, представляваща  едно вързано паве и табло с прогноза за времето, според състоянието на павето, тръгнахме за хижа Узана. След като обядвахме на нея, продължихме към прохода Шипка. Хубавото беше че се движихме предимно в гора и имаше сянка, но определено ни поизмъчи качването до м. Малуша. От нея се откри страхотна гледка към паметника Шипка, връх Бузлуджа и ветропарка на Голям Бедек, които вече изглеждаха съвсем достижими.

     На прохода бяхме около 17.30 часа и не пропуснахме да похапнем биволско мляко. След това изпихме и по едно кафе с голяма вафла „Черноморец” и тръгнахме към Бузлуджа, до която имахме още около 10-ина км. Не пропуснахме да минем и да се снимаме пред паметника, издигнат в чест на руските освободители, който е близнак на този на прохода Арабаконак.Следвахме преките пътеки през гората, а излизайки на асфалта малко преди най-високата  му част си наложихме такова темпо, на което и спортисти биха ни завидели.

     Около 20.50 часа бяхме пред хижата, а там ни посрещна Велизар с думите:”Айде бе момчета, от кога ви чакаме…”. Това беше една приятна изненада. След като се настанихме, същият ни съдейства пред хижарката, която беше възрастна дама, да ползваме пералнята в хижата, което си беше и една от целите за деня. След като се освежихме, слязохме да вечеряме с Велизар и Мая. Бяхме само ние четиримата в хижата, която много наподобяваше  на хотел. Пийнахме и похапнахме като белите хора. Двамата бяха решили да останат за още един ден в планината и ни спретнаха тази изненада. Дискутирахме различни професионални и социални теми, както и управлението на държавата ни. Велизар изказа много справедливи идеи и решения, което лично мен много ме зарадва, че има ентусиазирани млади хора, които наистина желаят промяна в системата на управлението ни. Компанията им беше много приятна, но трябваше да се оттегляме за почивка.Тогава Велизар стана и започна да вади от една торба, най-различни храни, лакомства и медикаменти. Обясни, че са специално за нас и че ще се радват да ги вземем.Лично аз много се развълнувах от този техен жест и никога няма да го забравя. Разменихме си координати и обещахме да ги информираме, когато стигнем морето.

 

Ден 11-ти: нова хижа Бузлуджа - Бедеците – ГД”Българка”- гара Кръстец  – Ски база Грамадлива.

Из шубраците, през крилатите великани, състезание с мотористи, среща с Денис, внезапна травма, мечи следи, събрахме се…. при бай Марин.

Понеже станахме по-късно, решихме да пропуснем паметника на безсмъртния наш съгражданин Хаджи Димитър, увековечаващ героичния му подвиг преди 150 години. Като за целта  ще отидем друг път за по-дълго време със семействата ни, специално в негова чест. Около 09.00 часа тръгнахме от хижата. В желанието ни да не вървим по асфалта влязохме в един горски път, който се оказа малко встрани от Пътеката. Започна едно косо драпане през един подраст, което ни струва доста псувни, докато излезем отново на асфалта, непосредствено преди ветропарка. По същия този горски път ни застигнаха с велосипеди една двойка от Асеновград, с които се бяхме засекли и на хижа Кашана. Те правеха прехода комбинирано - пеша и с велосипеди, което не е лошо като идея, стига да имаш добра логистика.

     Навлизайки във ветропарка, който си е доста внушителен, забелязохме един колега бавно изкачващ близката височина. Решихме да не се напъваме още от сутринта и да си продължим по пътя, който виеше между ветрогенераторите. Малко преди да се отклоним от него и да започнем спускането към ГД „Българка”  ни направи впечатление, че край пътя има група хора с леки коли и бусове. Минавайки покрай тях един от мъжете ни предупреди, че по част от трасето  Ком-Емине се провежда международно състезание с кросови мотори и да бъдем на щрек. Понеже очакваха първите в надпреварата, всеки един момент, решихме да спрем за почивка и да погледаме. Участниците в състезанието караха здраво и след като покрай нас преминаха 4-5 от тях потеглихме по Пътеката. Хубавото беше, че се чуват от далеко и заемахме безопасни позиции в страни от общото ни трасе. Не след дълго подминахме мястото от където те се включваха в Пътеката и отново настана тишина. Тук някъде настигнахме колегата, който видяхме да катери височината през ветропарка. Запознахме се и продължихме заедно до Бабиният Райкин чучур. Това е Дениз от Разград. Единият от двамата туристи, с които се поздравихме на м.Узана и същият с когото беше тръгнало най-лошото куче от Зла поляна. Много весела и драматична случка. Разбрахме, че го мъчи контузия в единия крак още преди да тръгне от връх Ком и се подържа с инжекции. Освен това на прохода Шипка, неговият партньор му заявил, че не може да продължи и Денис останал сам в трудното начинание, като по този начин му се наложило да носи и палатката им. Имаше леко окаян вид, но за сметка на това притежаваше огромно желание да извърви прехода до край. Той е жив пример, че човек със силен дух може да постигне и невъзможното. От този момент нататък до гр.Котел  с Денис имахме много общи спомени, а след това до морето се чувахме и всеки ден по телефоните. Но всичко по реда си.

И така спускайки се заедно към Бабиният Райкин чучур, усетих рязка и дълбока мускулна болка в лявото бедро, малко над коляното. Същата се засилваше на слизане и отшумяваше при равен терен и по нагорнищата. До сега никога през живота си не бях изпитвал болка на това място, дойде ми като гръм от ясно небе. Намалих темпото и веднага сложих наколенка, която издърпах максимално нагоре. Започнах да щадя крака като слизах вървейки назад, което не е много приятно или като прехвърлях тежестта си на десния крак. На Бабиният Райкин чучур спряхме за обяд, а Дениз реши да продължи. Похапнахме от говеждата пастърма, която носих от самото начало в раницата си -  най-накрая беше й дошло времето. Там се намира и емблематичния черно бял телевизор „София”, с който не пропуснахме да се снимаме.

     Като цяло из целия ПП”Българка” има изградени  хубави информационни табла и места за почивка. В 13.50 часа бяхме при ГД”Българка”, който беше затворен. При тръгването ни след половин час се засякохме отново с Яни и Събина от Варна. Събина се оплака, че от няколко дни изпитва същата мускулна болка, като моята. От тях разбрахме, че също гонят ски база Грамадлива и че ще се видим най-късно там. Започна спускането ни към гара Кръстец, като последователно минахме покрай наводненият рудник „ЛЕВ” и изоставеното в близост миньорско градче. Тук похапнахме и първите разкошни къпини, които ни предстоеше да срещаме твърде често. В 15.50 часа бяхме на гара Кръстец. Не пропуснахме да се поизлегнем за кратко време на пейките в чакалнята, както и да се притеглим на товарния кантар. Малко след нас пристигнаха и Яни и Събина. Изкачвайки се над гара Кръстец, там където се разделя пешеходния и вело маршрута Гинчо забеляза следи от  мечи лапи. Много исках да видя такава в естествена среда, но се задоволих само със следите й. След не много приятно спускане до долината на река Габрищица и изкачване спряхме за поредната почивка на една солидна беседка с маса и пейки. На разклона за Вонеща вода бяхме в 18.40 часа и по всичко си личеше, че отново ще замръкнем. Минахме през участъци обрасли с папрати, в които спокойно можеш да се скриеш прав. На залез станахме свидетели отново на много красиви гледки. В ски база Грамадлива пристигнахме в 20.30 часа като спускането до нея определено ме измъчи.

     Пред базата имаше група момчета, за които знаехме от бай Марин, че са отседнали при него и поради тази причина ще ни настани в хижа Грамадлива, която е на 5-10 минути път от базата. При срещата ни с него, същият ни предложи да ползваме бунгало, намиращо се до самата база за да не се разкарваме излишно, с единствената уговорка да не качваме никакви снимки от него във фейсбук. Това напълно ни устройваше и приехме предложението. Дениз вече си беше разпънал палатката на поляната. Настанихме се в бунгалото, което беше много кипро, взехме си по един бърз душ и отидохме да вечеряме. Яни и Събина и те вече бяха пристигнали и така се събрахме петимата на вечеря. Бай Марин извади една хубава ракия и като започна да разказва едни истории за преминаващи туристи, не спряхме да се прививаме от смях. Такова настроение ни вдъхна този човек, че забравихме за болки, страдания и всякакви други несгоди, които понася комеминееца. Обясни ни също и къде се намират изворчетата до хижа Буковец, които не са много в този участък. Невероятен човек и домакин. Със сигурност отново ще го посетя, още повече че забравихме да си поставим печати на паспортите при него.

 

Ден 12-ти: Ски база Грамадлива  – Предела- Буторски чукар  – заслон Караиваново хорище-хижа Буковуц-жижа Чумерна.

Закуска на Предела, в търсене на вода, мъчителното изкачване на Бутурски чукар, безкрайно ходене до х.Чумерна, капнали от умора. 

Спането в бунгалото беше много възстановително. Тъй като бай Марин не предлагаше закуска, оправихме се набързо, разплатихме се и след като си направихме снимки за спомен с него, потеглихме в 08.30 часа.

     Дениз вече беше отпрашил, а Яни и Събина бяха решили да останат един ден  да почиват, заради травмата на Събина. След  като минахме последователно покрай хижа Грамадлива с най-подробната указателна табела и луксозната хижа Стария Балкан  стигнахме за 40 минути Предела. За закуска похапнахме топла сума и цедено биволско мляко с горски плод . Изпихме и по едно кафенце и бяхме готови за подвизи.

 Около 13 часа бяхме на разклона за с.Дрента. Взехме решение да продължим по-стръмното право на горе, което доста ни изцеди силите. Водата ни беше на привършване и решихме да потърсим такава, чрез водната карта на Иво. За целта се наложи да сляза доста надолу през една поляна, на която се намира паметник, развято знаме и останки от къщи. Чешмата беше на път и предполагам в близост се намираше заслон Бутора. След това открих една стара маркировка и по по-полегат маршрут се върнах при Гинчо. Това отклонение и самото изкачване на връх Буторски чукар  доста ни забави и поизцеди.

     След това следваше заслон Караивановото хорище, което въпреки равния терен ми се стори много далече. Успяхме да го достигнем едва около 16.30 часа. Поразгледахме го и се възхитихме на работата на другарите от ТД”Ойларипи”. Също така си задавах въпроса как е успял Стефчо да измине разстоянието от хижа Бузлуджа до този заслон за един ден. Нечовешко, за мен. След като възстановихме водните запаси от намиращото се в близост изворче продължихме ударно към хижа Буковец.

     По пътя овен че видяхме две кошути нищо друго интересно не се случи. На Буковец пристигнахме в 19.30 часа. Беше ясно че ще закъснеем отново и затова решихме да починем около 30 минути. Реших да звънна на вуйна и да и честитя именния ден / 15 Август - Мариен ден /. След поздравленията, се чух и с вуйчо ми Митко, който знаеше за нашето начинание и се позаинтересува до къде сме стигнали, като предположи, че сигурно сме вече след Котел. Аз му обясних до къде сме, на което той в негов стил ме попита най-сериозно защо се мотаме толкова и даде за пример Божидар Антонов, че го е минал за четири дни. Много ме разсмя това сравнение.  Тук застигнахме и Дениз, който си беше опънал палатката пред хижата и вече вечеряше в столовата. Извиках Гинчо, който му върна намерената от нас шапка през деня по Пътеката. След кратка раздумка ние продължихме към х.Чумерна. Искахме прехода за следващия ни ден да е по лек и да поспим по до късно. Вървяхме през гората по сравнително приятна пътека, но се наложи да сложим скоро челниците. Гората оживяваше, а от близките дървета се чуваха основно звуци от съсели. Ние вървяхме с кратки почивки и хвърляхме всичките ни останали запаси. В 22.15 часа благополучно стигнахме хижа Чумерна. Хижарката не ни се зарадва много много заради късния час, но пък за сметка на това хижаря чичо Владо ни посрещна свойски. Беше ни направил салатки и ни наля по една ракийка. Предложи ни и гъбена салата, която беше удивителна. За мен този ден беше най-трудният от целия преход. Дали заради травмата или натрупаната умора, не зная. Бях на предела на силите си. Нямах дори апетит. Исках да легна и три дни да не стана от легло. Глътнах аперитива да се сгрея, опитах от гъбките и вечерята и се оттеглихме в  стаята. Едвам намерих сили да сляза за да си взема душ, който определено ме върна към живота. 

 

Ден 13-ти: жижа Чумерна   – Темната гора  – Агликина поляна - изворите на Камчия.

Слънчева утрин, болка и в десния крак, среща с Дениз, студена бира на Агликина поляна, среща с най-близките.

Тази сутрин се събудих с приповдигнато настроение. Причината бе, че в края на деня ще се срещнем с любимите ни съпруги, които трябваше да ни донесат провизии, палатка и някои други вещи от които имахме нужда. След като закусихме, без да бързаме много си поговорихме с хижаря на различини теми. Същият ни обясни и къде се намира водата на 10 км. Така едва в 09.30 часа потеглихме от хижата.

     Решихме да си спестим изкачването до върха с цел пестене на сили и време. Слизането ми създаваше проблеми, но болката беше поносима и не се налагаше да вървя назад. Стараех се да куцукам на десния си крак. За съжаление това ми изигра лош номер. Около обяд се появи силна болка и в десния крак от таза до глезена. Предположих, че съм възпалил нерв от прехвърлянето на натоварването от левия ми крак. За около половин час ми минаха какви ли не лоши сценарии и варианти за прекратяване на прехода. Не можех да повярвам, че това се случва в деня, който чаках с такова голямо нетърпение, а именно срещата със съпругата ми и други близки хора. Може би това и един изпит аулин ме мотивираха да стисна зъби и да продължа без да си правя повече експерименти с коцукане. Стараех се да не мисля за болката, а се концентрирах над това, че трябва да се движа. Малко по-малко болката в десния крак стана поносима.

     Около 15.30 часа след поредната ни почивка, бяхме застигнати от Дениз. Същият ни разказа, че през нощта мистериозно  е останал без обувки и сега вървеше с резервните си, които не му бяха много удобни. Това беше загадка, която намери своя отговор на 09.09.2018г. когато посетих отново хижа Чумерна със съпругата си. Вечерта на нея се качи и хижара на Буковец, който от приказка на приказка сподели, че е намерил след няколко дни обувките на Дениз, които са били отмъкнати от един лисик, който се навъртал често край хижата. Човек да не знае какво може да му се случи по Пътеката. Така продължихме заедно до известното хайдушко сборище Агликина поляна, където Дениз реши да направи по-дълга почивка. Там в началото на месец юни си бях скрил едно кенче с бира „Шуменско”, пред вида  на което много се зарадвах. Беше без поражения и охладено. Изпихме си го с голям кеф под жарките слънчеви лъчи. Запалихме си по една свещичка в параклиса „Св.Великомъченик Димитрий” и продължихме към прохода Вратник.

     За наша радост приятните изненади продължаваха. По телефона ми звънна вуйна за да разбере къде сме и да ме информира, че идват с вуйчо да ни вземат с кола. След няма и пет минути бяха вече при нас. Поредната приятна изненада. След прегръдките и настоятелните покани да се качваме, стигнахме до компромисния вариант да ни закарат раниците с колата и да стягат огъня, а ние пеш да се придвижим до изворите на Камчия.

     Зад гърба ни беше и Средна Стара планина. Без раници се почувствахме като с криле. Взехме разстоянието от прохода Вратник до изворите на Камчия за час. Бяхме там в 19.40 часа, изпреварили съпругите и колегата ми Ваньо, който трябваше да ги докара от гр.Сливен. Използвахме времето да се освежим на извора и да отмием поне солта от нас. И тогава те се зададоха от поляната. Беше най-голямата и приятна изненада от началото на прехода. Отново в прегръдките ми беше моята съпруга. Срещата със сестра ми също беше вълнуваща, както и тази с колегата ми. Докато все още беше светло разпънахме и донесената ни палатка. Дениз също пристигна. Заформи се една голяма група и още по-голяма софра, край която насядахме всички. Вуйчо се вайкаше, че е забравил ракията, но Дениз спаси положението като извади една половинка. Похапвахме и разказвахме за нашите премеждия по Пътеката, а времето летеше неусетно. Трябваше за съжаление да се разделим с нашите съпруги, защото стана късно. Изпратихме ги до асфалта, където бяха спрели с колата. Вуйчо и вуйна останаха, защото също бяха решили да преспят на палатка. 

 

Ден 14-ти: изворите на Камчия   – Околчанска поляна  – вилна зона Чукарите над Котел.

Тежки раници, поголовна сеч край Дели Радевата бука, дъжд и град, свирня от Добромерица, подслонени във вила, на кръчма в Котел.

За пръв път през живота си спах в палатка. Спах, силно казано.Беше ми толкова твърдо, че не спирах да се въртя. Отгоре на всичко в близост до нас, цяла нощ имаше свободно пуснати коне на дървари, чийто звънци се чуваха толкова ясно, че все едно бях на асамблеята Знаме на мира. Около 04:00 часа се преместих в колата на вуйчо, но и там ми беше неудобно и много студено. След като започна да се развиделява, останалите също започнаха да се будят един по един. След сутрешния тоалет закусихме и започнахме да стягаме раниците за път. Взехме доста от донесената ни храна, а като прибавим и палатката, раниците ни натежаха значително. Взехме си довиждане с вуйчо и вуйна и около 08.30 часа бяхме отново на път.

     Не мога да ви опиша колко тежко ми се стори преодоляването на първата по сериозна височина. Радостното бе, че по-голямата част терена беше полегат и се движихме по широк горски път. Наближавайки Дели Радевата бука чухме шум на моторни триони и се натъкнахме на група дървари, които като че ли се надпреварваха кой по-бързо ще изсече гората. Грозна гледка, от която побързахме да се отдалечим. Около 12.30 часа излязохме най-накрая от гората и решихме да обядваме с единствената мисъл да ни поолекнат малко раниците.

     Отново пред нас имаше гледки, на които да се любуваме и то в посока на Сливенския балкан. На разклона в края на Околчанска поляна решихме да изберем пешеходния маршрут, който минава покрай връх Разбойна. Същият е много богат на къпини, от които си похапнах с наслада.

     По пътя срещнахме група нагли роми, които се опитаха да изкрънкат нещо от нас, но не успяха. Вървейки през ливадите и наближавайки района на връх Куилото от север се зададоха тъмни облаци. Започнахме да ги коментираме дали е възможно да ни завали дъжд, на което Гинчо категорично заяви, че е гледал прогнозата и дъжд няма да вали. С всяка изминала минута облаците наближаваха, а изведнъж като духна един силен северен вятър, започнаха да падат и първите капки. Нямаше време за губене. По най-бързия начин се отправихме към една грамада от скали, между които имаше и редки високи дървета.  Вятъра се усили, а с него и дъжда. Успяхме да облечем набързо дъждобраните си и застанахме доколкото можахме на завет. Към дъжда постепенно започна да вали и град. Нямаше къде да се скрием и стоически приехме съдбата си. След около час дъжда и града отминаха, а ние бяхме доволно мокри. Тогава Дениз се обърна към Гинчо с думите: „Нали нямаше да вали…?!” Много се смяхме, а от този момент репликата „Гинчо каза, че няма да вали”, стана запазена марка при разговорите ни с Дениз.

Оставаха ни около 10-на километра до Котел и всичко по пътя ни беше мокро и кално. За осигуряване на нощувка в Котел разчитах на друг мой колега, тъй като нашето посещение в града съвпадна с откриването на ежегодния фестивал на националната носия, който се провежда в с.Жеравна и всички къщи за гости бяха заети. Подсичайки връх Разбойна от юг ясно се чуваше свирнята от хълма Добромерица, където предстоеше откриване на фестивала. Шегувахме се, че ако имахме по един пояс може да прескочим до там и да се слеем с тълпата. Голяма част от подсичането, се оказа направо изкачване. Заради дъжда, който ни забави успяхме да стигнем заслон Набожното дърво едва около 19.10 часа.

     Половин час, след това бяхме и в началото на вилната зона Чукарите. Тук беше и срещата ни с колегата ми. Същият ни изненада приятно и ни заведе до вилата си, която се оказа много уютна. Настанихме се,  преоблякохме се със сухи дрехи и колегата ни закара до града, където отидохме да вечеряме в пицария „Прима”. Отново бяхме в цивилизацията и не пропуснахме да се поглезим. След вечерята минахме през един хранителен магазин и си купихме някои неща. Извикахме си такси, защото до вилата имаше около 3 км, а на нас повече не ни се вървеше пеш. 

 

Ден 15-ти: Из Котел.

Пълен релакс.

С Гинчо  решихме този ден да останем в Котел, за да си починем. Нашият домакин нямаше нищо против. Дениз от своя страна реши да продължи, защото беше тръгнал на 01.08.2018г. и имаше резервации на морето след прехода. Настъпи часът на нашата раздяла. Обещахме си да държим връзка и да се чуваме всеки ден до финала. В негово лице имахме сигурен и надежден съгледвач, който ни даваше много важна актуална информация. Първоначално си изпрахме всички мръсни дрехи и отново си полегнахме. Станахме около обяд и се пуснахме към града. Посетихме Пантеона на котленските възрожденци, който много ни хареса. Тук е събрана в четири зали много информация за наши видни будители, възрожденци и революционери родом от гр.Котел. Препоръчително е всеки един българин да посети това място и да си припомни делата на нашите предци, благодарение на които сме постигнали духовно израстване и свобода.

 След това отново отидохме в пицарията, където Гинчо се срещна с един бивш съученик и се получи много хубава среща. На пазарихме си отново някой неща за следващия ден и отново си извикахме такси до вилата. Като е почивка, нека да е пълна. След обяд отново поспахме, а вечерта дойде нашия домакин с ракия, безалкохолно, домати, краставици, бира, кебапчета и кюфтета. Страхотен колега. Гинчо изпече  кебапчета и кюфтета на място и заедно си изкарахме много приятно вечерта. Преди да си легнем, успях да си зашия единия сандал, който забелязах през деня, че се беше скъсал. Така отпочинали, обгрижени и заредени с патриотични чувства бяхме готови отново да продължим нашия път по Пътеката. 

Ден 16-ти:  вилна зона Чукарите – Котел – Върбишки проход - ГС”Елещница”

Първа пришка, среща с биволите, дългия каменист път, среща с Емо, отново на палатка.

Ставайки сутринта ми направи впечатление, че краката ми са леко надути. Това малко ме притесни, защото на изворите на Камчия, смених основните си обувки с тренировъчните, които са ми точно по-мярка и са по-леки. Резултата не закъсня. Слизайки още до Котел ми се появи една малка пришка на дясното кутре. Като че ли нарочно да ми напомни, че не може току-така да се мине целия преход Ком Емине без пришки. В Котел леко се позалутахме, но поради тази причина минахме през една улица с име ”Калина”, както се казва сестра ми. Приехме го за добра поличба и продължихме смело напред. След това се върви около километър по асфалтовият път за гр.Омуртаг, след което се отклонихме в дясно по маркировката. Земята още не беше изсъхнала напълно и тук там беше леко кално. Пътеката пресичаше на места една не много пълноводна река. На разклон който ни чертаеше трака решихме да продължим направо, а не на ляво. Препоръчвам Ви го, защото другият маршрут доколкото видях от филма „С Божо на море” е меко казано ужасен. По избраният от нас вариант, маркировката беше по рехава, но я има. Постепенно започнахме да вдигаме височина, което си е и най-голямото усилие за днешния преход. Бяхме предупредени от Дениз, че може да срещнем тук стадо с биволи, което да заобиколим по-отдалече. Така и направихме. Мъжкият алфа бивол на стадото не изпускаше очи от нас и  заплашително стоеше с високо вдигната глава. С вдигането на височината около нас отново се разкриха панорамни гледки.

 Постепенно стигнахме до разклона за връх Каракус. В пред вид на това, че гонехме ГС”Елешница”, не знаехме за състоянието на маршрута през върха и факта, че през него няма чешми, избрахме без много да му мислим подсичащият маршрут, през долината на река Герила. Същият представлява 13-14 км монотонен каменист път, което си е доста изнервящо.

       Малко преди самият Върбишки проход минахме покрай един много съвременен комплекс с открит басейн. Тук някъде се състоя и първата ни среща с така нахалните и всеизвестни мушици от Източна Стара планина, които те преследват безмилостно чак до морето. По техен адрес Дениз сподели, че имал усещането, че и те правят прехода Ком-Емине. Разбира се, ние се бяхме приготвили със защитни мрежички. Около 15.30 часа бяхме на прохода. Отправихме се към бистро Бабой, където си поръчахме супи и бира. Не след дълго в бистрото се появи и нашият другар Емо от Варна, който също мислеше да похапне. Шеговито ни сподели, че ако още веднъж ни настигне трябва да го черпим. Това си беше чист облог. Беше решил тук някъде да остава да нощува. Споделихме си на кратко премеждията по маршрута до тук и как е вървял заедно с Яни и Събина. Както се казва обичайните заподозрени. Те също бяха някъде из района, така че беше въпрос на време да се съберем отново. След взимането на поредния печат около 17.00 часа потеглихме за ГС”Елешница”. Идеята ни бе докато сме отпочинали да отхвърлим още 10-на километра, а на следващия ден да се напънем и да направим ГС”Елещница” – с.Дъскотна, но за това по-нататък.

     Минавайки покрай първата чешма, която е с навес над нея и чиято вода има леко странен вкус, напълнихме всичките ни налични бутилки. От Дениз знаехме че останалите чешми по пътя са пресъхнали, а на ГС”Елещница” няма вода. Очертаваше се хубава картинка.

     В 20.30 часа на смрачаване пристигнахме до горското стопанство. Същото беше добре укрепено и заключено. За радост имаше изкаран един външен контакт, който използвахме на сутринта за да си   заредим телефоните.  Разпънахме палатката си на поляната срещу него и се приготвихме за вечеря. Стараехме се да пестим максимално наличната вода. Тази вечер си легнахме сравнително рано. 

Ден 17-ти:  ГС”Елещница”– Ужасът на Риш –Ришки проход- заслона на Хазим Горския

Смели планове, борба с къпините, в търсене на вода, среща с Яни и Събина, нощувка в заслона на Хазим Горския.

Тази нощ отново не можах да спя добре в палатката. Измъкнах се около 05.00 часа и започнах да търся чешма, която беше отбелязана във водната карта на Иво. Открих я, но беше пресъхнала. Върнах се до горското стопанство направих си сутрешния тоалет и малко по-малко започнах да се приготвям за път. Гинчо също се беше събудил. Плана ни за днес беше твърде амбициозен, да стигнем чак до с.Дъскотна и евентуално да настигнем Дениз. Е, поне опитахме. Наложихме си темпо и за около час в 08.30 часа бяхме на Голямата нива с предупредителния надпис „Следва ужасът на Риш”.

По принцип обичам предизвикателствата, а и знаех че този участък е последния по-сериозен откъм терен и обрасла растителност. За наше нещастие тръгнахме по път, който беше сериозно обрасъл с къпини. Започна едно лудо прескачане и провиране. Гинчо вървеше напред, а аз след него. В един момент усетих как една къпина се омотава около краката ми като примка. Аз се опитах с помощта на щеките си да се освободя от нея и в този момент, друга една ми се заби дълбоко във врата поне с четири пет бодли. Болката беше много неприятна. Имах чувството, че се боря с живо същество. Успях някак си да се освободя след доста псувни и с помощта на щеките я направих на салата в яда си. Тогава реших да си обуя високите обувки и да си сложа гетите, защото предизвикателството да мина със сандали през „ужасът на Риш” не беше уместно. През това време се върна при мен и Гинчо, който се беше притеснил за забавянето ми. Същият беше установил, че не се движим по Пътеката, а по-отдолу успоредно на нея. Това обясняваше липсата на маркировка. Коригирахме грешката си с диагонално стръмно изкачване, което ни костваше допълнителни усилия. Тук нямаше никакви проблеми с растителността. Така че запомнете, не на първия, а на втория разклон в дясно е подсичащата пътека след Голямата нива. Пресичайки едно деренце с малка рекичка се надявахме да си налеем вода от извора й. Отидох до него, но се оказа невъзможно, а и самата вода не изглеждаше наред. Последваха няколко стръмни изкачвания по преки пътеки, които ни изцедиха допълнително. Предвид потта, която се отделяше от нас, водните ни запаси намаляваха драстично. Надеждата ни бе да стигнем по-бързо до поредната чешма отбелязана в картата на Иво. Бяхме прехвърлили билото и вървяхме по широк горски път. Гинчо отново беше взел преднина. Тогава от едно разклонение с кон и каруца пълна с дърва се появи една дърварка. Попитах я дали на близо има вода, а тя оглеждайки ме любознателно ми отговори, че вода има много далеч от тук. Попитах я дали й се намира такава в повече и тя ми отля около 700 мл. Това за сега беше равносилно на спасение, а бях уверен че сме и на близо до отбелязаната вода на водната карта. Именно там настигнах Гинчо, но за огромно съжаление чешмата беше пресъхнала.

     Часът беше около 12.30 и решихме да обядваме и да починем за час, защото определено имахме нужда. За това време водата ни отново достигна критичния минимум. Следващата вода по картата се намираше чак на Ришкия проход, до който имаше доста път. И така излежавайки се на шалтета в пълна водна безизходица се случи чудо. Близо до нас спря камион и едно момче дойде да търси вода на чешмата. Попитах го дали случайно не му се намира излишна вода, което изглеждаше малко абсурдно пред факта, че и той идва с празна бутилка до чешмата. Отговора му беше положителен, но ми обясни, че е топла. Без да се бавя, взех за 2 литра бутилки и отидох до камиона. Момчето ми отля и тръгна. Не зная какво щяхме да правим без тази вода. Господ здраве да им дава на него и дърварката. Окрилени от наличието на вода продължихме пътя си към Ришкия проход. Малко след това се натъкнахме на бариера с предупредителни надписи „Достъпът на МПС и хора СТРОГО ЗАБРАНЕН”. По този повод бях чел коментари в групата „Ком – Емине 2018”, че ком-еминейците не са хора и тези предупреждения за тях не важат. Като се замисли човек има логика в това.

     Постепенно пред нас започнаха да се откриват панорамни гледки, които радват душата. В последствие отново влязохме в гора, която изглеждаше като „прокълната” на фона на сушата и всички нападали и изгнили дървета. Пълен пущинак.Около 15.30 часа бяхме на прохода и отново без вода. Минахме по маркираната пътека, която е успоредно на асфалтовия път за да избегнем трафика и след около 20-на минути бяхме вече на Крумовия мост. Знаех, че на близо трябва да се намира чешмата с „Петте чучура” и бързахме към нея като жадни малачета. Там на нея заварихме Яни и Събина, които се оказа че са ни задминали докато сме си почивали на обяд при пресъхналата чешма. А колкото до водата, не можех да и се наситя. Пих последователно и от петте чучура от дясно наляво и обратно.

     В предвид на напредналия час осъзнахме с Гинчо, че мисията до с.Дъскотна е невъзможна или по-скоро нецелесъобразна. При евентуален успех, това означаваше най-ранно пристигане около полунощ, а  предвид на това, че следва с.Козичино / 42 км / за които е препоръчително да си отпочинал, се обезсмисляше тръгването ни. От Яни и Събина разбрахме че възнамеряват да пренощуват на заслона на Хазим горския, което устройваше и нас. Тръгнахме за там преди тях и около 18.00 часа стигнахме заслона. Използвахме светлата част от деня за пране, събиране на дърва за огън и почивка. След Яни и Събина на заслона пристигна и Емо. Спретнахме си чудесна вечеря, на която всеки споделяше интересни моменти от живота си и прехода до сега. Стана ясно, че на следващия ден всички ще гоним с.Дъскотна с място за нощуване вилата на Ральо.

 

Ден 18-ти:  заслона на Хазим Горския – с.Планиница – с.Дъскотна

Среща с диви свине, отново в цивилизацията, празнична вечеря.

Спането на нар, като че ли ми се отрази с една идея по-добре от спането в палатка на земята. Нямаше ги и тези озвучителни звуци от съсели в заслона, за които бях чел в пътеписите. Когато станах Яни и Събина вече стягаха багажа за път и тръгнаха първи.

     След като се оправихме с Гинчо тръгнахме втори около 08.00 часа, а Емо каза че не бърза и ще тръгне след нас. За деня единственото по сериозно изпитание беше изкачването след заслона. На фона на досегашните дни може и изобщо да не го броим за такова. Малко след кръстопътя, на който се намира един красив новопостроен заслон, понеже вървях напред, видях 3-4 диви свине с над 10-12 малки, които пресичаха пътя. Наблюдавах ги от разстояние без да ме забележат. Майките образуваха нещо като кордон, през който малките шопарчета последователно преминаха. След това  видяхме друга такава група, която сладко си похапваше край пътя. Докато ни усетят бяхме ги приближили на не повече от 10 метра. Пътя до Планиница беше равен и леко на надолу. Мускулната ми травма беше започнала да отшумява и след Дъскотна изчезна напълно. Около 11.00 часа преминахме покрай една стара каменна чешма покрита с зелен мъх, на която решихме да похапнем.

     Малко преди 14.00 часа бяхме вече и в селото, което е населено с мюсюлмани. Разбрахме, че празнуват байрам и поради тази причина в селото имаше много хора. Намерихме едно заведение на центъра където изпихме по едно безалкохолно и продължихме за Дъскотна. На изхода на Планиница не пропуснахме да уважим една смокиня, чийто клони примамливо бяха надвиснали непосредствено до пътя.

     От Планиница до Дъскотна са около 4 км. и се върви по асфалтов път. Ние си спестихме част от това удоволствие и минахме през един коларски път. След това отново излязохме на асфалта и последователно преминахме през мост над р.Луда Камчия, която тук изглеждаше с внушителни размери, и през ж.п. прелеза по линията Айтос-Варна. Около 15.30 часа бяхме на вилата на бат Ралю, който ни посрещна със студена бира „Пиринско”. Страхотен жест от негова страна. В тази жега бирата ни подейства много освежително. Побързахме да минем през банята, защото разбрахме, че във вилата са отседнали работници, които работят по ж.п. линията и скоро ще се върнат. След малко пристигнаха Яни и Събина, които бяха решили първо да си напазарят от селото, а след тях пристигна и Емо. Бат Ралю ни предложи да ни откара до селото  за покупки и ние се съгласихме. Минахме през хранителен и зеленчуков магазин. В зеленчуковият магазин проведох много интересен разговор с продавача, за който като се сетя винаги ми се оправя настроението. А ето и разговорът с него след като ме обслужи:

Продавача: Вие какво правите по нашия край ?

Аз: Ходим по планините.

Продавача: С дърводобив ли се занимавате?

Аз: Не, туристи сме.

Продавача: Че от къде идвате?

Аз: Почти от сръбската граница и продължаваме за морето.

Продавача, след като се плесна по челото: Абе, вие луди ли сте? Нямате ли си работа?

Аз: Загърбили сме я.

Продавача: А пари дават ли ви за това?

Аз: Не, ние даваме.

Продавача само поклати главата си в почуда и аз напуснах магазина с усмивка и доматите, които купих от там.

Трудно може да се осъзнае това приключение от хора, които са далеч от планината по душа. Върнахме се във вилата, където бат Ралю ни разказа много весели и смешни случки. Страхотен домакин се оказа и той. След това си спретнахме страхотна вечеря. Събина направи голяма салата за ракията, която взехме. Лично на мен настроението ми беше приповдигнато, защото имах повод да почерпя. Годишнина от сватбата ни. Вдигнахме тост за съпругите, запознанствата, приятелите, хубавите спомени по Пътеката и успешното завършване на прехода.  В кръга на майтапа почерпихме Емо с кюфтета като признание за това, че на три пъти ни настига по време на прехода. За десерт срязахме и една хубава диня, която ни се отрази също много добре. Поредната страхотна вечер със сродни души.

    Поради факта, че вилата е заета от сезонни работници, ние с Емо се настанихме в други две обособени помещения за спане, които бяха с оригинални врати от ж.п. вагон. Много идейно и оригинално. Яни и Събина отново предпочетоха палатката. 

 

Ден 19-ти:  с.Дъскотна  – с.Добра поляна – с.Козичино

Ударно темпо, почивка в Добра поляна, в търсене на вода, морето се вижда, нова среща във вятърната мелница.

Сутринта се събудих бодър и обнадежден, че края наближава. Поради равния терен болка вече почти не усещах. Знаехме че днешния преход е дълъг като разстояние и трябва да вървим стегнато. Яни и Събина отново потеглиха първи, а Емо пожела да тръгне с нас. Същият се оплакваше от болки в единия крак и се разбрахме да си прецени възможностите по време на самия път. Посрещнахме поредния красив изгрев, въпреки падналата мъгла и около 07.00 часа потеглихме.

     Минахме напряко за да не се въртим много из селото и бързо вдигнахме необходимата височина. Малко след това се включихме и в маркираната пътека. Вървяхме здраво без много почивки. Минахме покрай няколко хубави чешми с място за отдих. Около 10.00 часа бяхме на асфалтово шосе за с.Снягово. Тук Емо реши да поизостане. Малко след като прекосихме шосето минахме покрай една наистина уникална чешма, върху която са издълбани пейзажи, хора и различни животни. Страхотна композиция.

     Половин час по-късно минахме покрай  една табела с надпис „Ком-еминеецо от тук можеш да видиш морето !”. За съжаление същото не се виждаше, но факта че вече го споменават ни радваше. Около 11.30 часа след леко отклонение от Пътеката вече обядвахме на центъра в с.Добра поляна.

     Видяхме, че Емо се изниза от една пряка пред нас и продължи по асфалтовия път към с.Средна махала.  Малко след това продължихме и ние. Настигнахме го след с.Топчийско, където беше се излегнал да отмаря под един дъб. Разказа ни, че е потърсил лек в с.Добра поляна, който му е повлиял много добре за болката. Не се задържахме много при него и продължихме напред. Предвид, че водните ни запаси започнаха да намалят решихме да потърсим отбелязана чешма в района на ветрогенераторите. Открихме я и за наша радост не беше пресъхнала. Възползвахме се и от дебелата сянка и починахме малко. Вървейки по пътя за село Сини рид в далечината видяхме за първи път така жадуваната и преследвана до момента цел. Морето. Ах, каква радост за очите и душите ни. Тази гледка определено ни вдъхнови и отми умората ни.

     Малко преди разклона за с.Сини рид отново изскочихме в тила на Емо. Отклонението  за вода явно му беше позволило да мине преди нас. Не пропуснахме шеговито да отбележим, че при трето настигане, ще трябва този път той да ни черпи. Вървейки по Пътеката, която в този участък има няколко алтернативи,  в движение решихме да се отбием от нея и да посетим Доброванските каменни гъби. За съжаление поради липса на указателни табели се оказа, че сме  подминали разклона за тях и ги видяхме само от далеко. Възползвахме се от хубавата местност и решихме да се подкрепим. След това открихме поредната чешма, където се разхладихме. Малко след нея се натъкнахме на интересна гледка. От далеко забелязахме, че една кафява жаба с големи подскоци се изнесе на пътя и тръгна право срещу нас и ни подмина като малка гара. На няколко метра след нея с много бърза скорост се движише едно не много голямо смоче. Същото се спря на метър пред нас, надигна се, огледа ни  и се отклони от пътя. Явно спасихме един жабешки живот. След тази сценка навлязохме в една много красива дъбова гора и отново настигнахме Емо. Същият започна да се чуди дали не се телепортираме по някакъв начин, на което много се смяхме. Дори ни кръсти „Хипер юнаци”. Около 19.00 часа се спряхме за последна почивка малко преди село Козичино. За жалост същото не изглеждаше така добре подредено и пълно с живот като всичките останали села с мюсюлманско население през които минахме. От магазина на центъра си накупихме някои хранителни продукти, който да ни стигнат до края на прехода. В 20.00 часа прекрачихме прага на хотел Вятърна мелница, където вече ни очакваха Яни и Събина. Въпреки по-равния терен деня отново беше дълъг и изморителен.

     Малко след нас пристигна и Емо. За трета поредна вечер, отново бяхме заедно. Великолепната петорка. Домакина, бай Кръстю, ни сервира уникално сладки домати и скара. На масата стана ясно, че Емо има намерение да остане да почива на следващия ден, а с Яни и Събина се разбрахме да тръгнем  заедно сутринта в 05.00 часа. Преди да заспя си дадох ясна сметка, че това е последната ни вечер на прехода и определено желаех същият вече да приключи. Умората, недоспиването, болежките и липсата на семейството започнаха да натежават. Трябваше да се спи бързо, защото алармата беше навита за 04.00 часа. 

 

Ден 20-ти:  с.Козичино  – връх Гьозтепе – махала Плазовец – Поморийски проход  – нос Емине

Тръгване на челници, почивка на връх Гьозтепе, обяд на „Горска фея”, среща с диви свине, необятна морска шир, ритуал и отпътуване

Алармата ни събуди и започнахме да се приготвяме за път. Може да се каже, че след двайсет дни действахме почти механично. Бяхме си изградили навици, ред и начин на подредба на багажа. Предстояха ни последните 39 км от прехода и срещата с морето. Ден чакан и желан от мен повече от девет месеца. Ден изпълнен с вълнение и прибиране в дома.

В 05.15 часа потеглихме аз, Гинчо, Яни и Събина от така гостоприемния и уютен хотел „Вятърна мелница”. Поради мрака вървяхме на челници с бодра крачка. Когато достигнахме до Дюленския проход слънцето вече беше изгряло.

     Щурмувахме здраво и връх Гюзтепе, като до телевизионната кула спряхме и за първата по- голяма почивка. Докато отмаряхме при нас се появи едно доста недохранено куче, което Яни и Събина съжалиха и нахраниха. След това се спуснахме към махалата Плазовец като срещу нас се разкри почти целия Бургаски залив. Преди да напуснем асфалтовия път който минава през махалата срещнахме стадо крави. Те бяха селектирана порода каквато до сега не бяхме срещали. Около 09.30 часа достигнахме до проблемните цигански катуни, където бях прочел че си позволяват да нападат колеги. Същите бяха празни и нямахме никакви главоболия. Следващият един час вървяхме с повече от добро темпо по един неприятен каменист път. Стигнахме до едно У образно разклонение, на което решихме да продължим на дясно, с цел да вървим по-малко по натоварения по това време на годината път от Бургас за Варна. Така преди 11.00 часа бяхме седнали на крайпътното заведение „Горска фея” с поръчани бири и картофки. Предвкусвайки успешния финал си спретнахме и хубав обяд с всички налични провизии.

     Дадохме си повече от час заслужена почивка и потеглихме отново. Тръгнахме по стар асфалтов път зад заведението, който постепенно се превърна в почвен. Вървейки по него стигнахме до малко ловно поле с чакало, на което 20-ина диви свине с малки сладко си похапваха. След като ги снимахме и полюбувахме продължихме по пътя, а те ни усетиха и се скриха в гората. Дали заради тях или поради не добрата маркировка се оказа, че сме се отклонили леко от маршрута ни, който бързо открихме отново. След спускане до долината на р.Дращела, която беше пресъхнала и стръмно изкачване се включихме в титулярната Пътека. Оставаха ни не повече от 10-на км като морската шир се забелязваше все по ясно от ляво и от дясно на маршрута ни.

     Първоначалната ни идея с Гинчо беше, ако достигнем до 22.08.2018г.  да останем една вечер и да пренощуваме на Иракли, но след като не успяхме бях организирал транспорт, с който да ни приберат до град Сливен. Яни и Събина също имаха организиран транспорт, така че часовете ни заедно бяха преброени. Времето с тях минаваше много бързо и приятно, защото се оказаха едни много стойностни, лъчезарни и усмихнати хора. Така целеустремено достигнахме и връх Св.Илия, които е последния връх преди морето. Решихме да го за обиколим за да имаме повече време за самия финал. Не мога да опиша чувството, което изпитах след като преодоляхме и последното малко възвишение и пред нас се откри необятната морска шир и фара на нос Емине. Неповторим момент, който само един ком-еминеец може да оцени по достойнство. За наша радост бяхме застигнати от двама велосипедисти, благодарение на които имаме общи снимки именно от това място.

     Решихме да минем първо през селото, където в центъра на заведението да си оставим раниците и след това да слезем до носа за да изпълним заветния ритуал с камъчетата. Така и направихме. Вървейки към носа не изпитвах вече тази еуфория от предстоящия успешен финал. Осъзнавах, че се случва най-логичното, защото всяко начало си има и край. Мечтата вече беше реалност и скъп спомен. Малко след 17.00 часа бяхме на последната точка от нашия преход.

     Както е казал великият Хемингуей: „ Добре е когато пътешественикът има крайна цел. Но в края на крайщата важно се оказва самото пътешествие”. А нашето определено беше много вълнуващо. Поздравихме се взаимно за постигнатия успех и последователно всеки един от нас изпълни ритуала, като хвърли от високия бряг камъчето си в морето, а второто запази за спомен от това толкова вълнуващо и незабравимо приключение Ком-Емине. Ритуала на Гинчо и моя разбира се продължи по-дълго, защото бяхме взели и камъчета за нашите съпруги и деца. На брега духаше много силен вятър, който наподобяваше този на връх Ком при тръгването ни. След ритуала гордо развяхме за пореден път българското знаме, ознаменувайки  нашият успешен финал.

     Яни и Събина останаха горе, а ние с Гинчо слязохме до самото море, от където си взехме рапанчета за спомен. Слизането до него е доста екстремно поради стръмния бряг и трябва да се внимава много. Имахме и желанието да се изкъпем в морето, но от силния вятър се образуваха големи вълни, които изобщо не изглеждаха безопасни.

     Върнахме се до заведението, където вече ни чакаше уговореният транспорт. Взехме си всички по една бира, с която отпразнувахме заедно успеха ни. Настъпи и момента на раздялата с нашите приятели Яни и Събина. Пожелахме си здраве и още много подобни приятни преживявания. Малко след тях потеглихме и ние като по пътя не пропуснах да изпратя снимки от успешния финал на всички, които ни подкрепяха и живо се интересуваха от нашия преход. С най-близките ни хора дори се чухме по телефоните за да споделим радостта си. Чувствахме се истински победители.

Съвети

След успешния преход и направената равносметка, ще си позволя да отбележа няколко фактора, които според мен имат огромно значение за  успеха, както и да напиша няколко съвета за бъдещите ком-еминейци, без да ангажирам разбира се никой с тях.

Според мен основните фактори за успех са пет на брой, които в своята съвкупност са от решаващо значение за постигане на крайната цел. На първо място - мотивацията и голямото желание. На второ място - благоприятни атмосферни условия. Повярвайте ми едно е да ходите в дъжд, мъгла или кал и съвсем друго е да вървите и да се любувате на красивите гледки. На трето място-добро теоретично познаване на Пътеката, както и всички алтернативни маршрути за слизане от билото в Централния балкан. На четвърто място – много удобни обувки, подходяща екипировка и грижи за краката. На пето място – тежестта на раницата. Много важен фактор.

Относно съветите. Подгответе се за прехода по такъв начин, че да се чувствате уверени в собствените си възможности. Уверете се, че нямате здравословни проблеми или неизлекувани травми. Съставете си предварителен план за прехода с разбивка по дни според личните ви възможности. Не напъвайте много в началото с мисълта, че сте с бодри сили. Това не е преход като останалите. Позволете на организма и тялото ви постепенно да се натоварят и да влязат в желания от вас работен режим. Осигурете необходимите дни свободно време, плюс минимум още два за извънредни ситуации. Планирайте преходите си ден за ден, според физическото и психическото ви състояние. В случай на получена травма не бързайте да се отказвате, починете ден, два и тогава вземете решение дали да продължите или да се откажете. Не рискувайте излишно здравето си, защото със сигурност планините няма да се преместят. Желателно е от предния ден да си резервирате нощувките по хижите, в случай че не носите със себе си палатка, както и да се уверите дали може да се разчита на храна. Следете прогнозата за времето и по възможност черпете актуална информация от колеги, които са преди Вас по маршрута. Подгответе си аптечка с всичко най-необходимо за първа помощ, без разбира се да прекалявате. Не подценявайте ужилванията от стършели и внимавайте много при среща с тях.  Не подценявайте и нахалните малки мушици в източна Стара планина, които се опитват да влязат по всякакъв начин в очите, устата и ушите ви. Осигурете си бюджет от 500-600 лева, които ще ви стигнат за около 20 дневен преход при условие че ползвате хижи и къщи за гости. Ако тръгвате с компания уверете се, че има сходство в характерите ви, както и че физическата ви подготовка е на едно ниво. Направете си застраховка за всеки случай. Носете си тапи за уши и хапчета за сън / при нужда /, защото в общите помещения все се намира някой, който си похърква и смущава съня на останалите. Запомнете, че Пътеката дава големи възможности и всеки сам според личните си качества може да си планира отделните преходи. От това до голяма степен, според мен зависи дали ще изживеете едно наистина вълнуващо приключение или разочарование.

Епилог

Пишейки тези редове близо четири месеца след прехода Ком-Емине искам да благодаря още веднъж за безрезервната подкрепа и търпение в това мое начинание от страна на любящата ми съпруга Ели. На прекрасните ми дъщери Ивка и Деси, за това че не са създавали главоболия по време на отсъствието ми. На всички приятели, колеги и роднини, които вярваха в нас и  ни подкрепяха. На Стефчо и Дениз, от които черпихме актуална информация за Пътеката. На Яни и Събина за приятната компания и споделената радост на успешния мечтан финал. На Дилян който беше наш шофьор до х.Ком и ятак. На Дани, който се отзова и ни прибра от нос Емине. Голяма благодарност и към страхотните домакини по хижите и къщите за гости, в които отсядахме за топлото им посрещане и гостоприемство.

Както казва Гинчо, прехода Ком-Емине спокойно може да се сравни с един житейски път. Има свое начало, както и край. Има постоянна денивелация, както положителна така и отрицателна, което може да се приеме за възходите и паденията на всеки от нас в реалния живот. Има болка, изпитания и предизвикателства, за които трябва да се намери лек, воля и желание да преодолееш. Има нови и трайни запознанства, скъпи спомени и красиви гледки. Има нещо уникално…., нещо което вярвам, че всеки един извървял Пътеката улавя, взима със себе си и съхранява дълбоко в душата си. Нещо, което го кара отново и отново да се връща на нея и да изпитва истинско удовлетворение.

Спомените които ми останаха от това приключение са едни от най-хубавите в живота ми. Осъзнах че сме постигнали нещо значимо и стойностно. Бяхме прекосили красивата ни Родина пеш от край до край. И така….както казва Боян Дохчев в своя пътепис: „…..целта беше постигната, а мечтата сбъдната. Но след нея следва друга, защото смисълът на живота е да вложиш смисъл в живота си. Да вървим напред, защото животът не е целта, а пътя до нея! И когато я стигнеш, намираш друга цел и пак тръгваш!”